CCXVII

Ти въобще няма да съдиш според сумата. „От тези там, идваш да ми кажеш, няма какво да се очаква. Те са олицетворение на грубост, печалбарство, егоизъм, отсъствие на смелост, грозота.“ Но така можеш да ми говориш за камъните, които са въплъщение на недодяланост, твърдост, мрачна тежест и плътност, а не за това, което извличаш от камъните: статуя или храм. Прекалено често съм виждал как съществото почти никога не функционира така, както би могло да се предвиди, като се съди по частите му — и онези от съседните племена, ако ги разглеждаш поотделно, ще видиш, че всеки мрази войната, изобщо не желае да напуска дома си, понеже обича децата и съпругата си, и гощавките на рождените дни — нито иска да пролива кръв, понеже е добър, храни кучето си и милва магарето си, нито се стреми да заграби чуждото, защото наблюдаваш как обича само своята къща и лъска дървените предмети в нея, и пребоядисва стените, и изпълва с благоуханието на цветя градината си — и ти ще ми кажеш: „Те въплъщават любовта към мира на света…“ И все пак тяхната империя е само огромен котел, в който къкри войната. И добротата им, и благостта им, и състраданието им към раненото животно и вълнението, което будят у тях цветята, са само съставки на една магия, която приготвя дрънченето на оръжия, както е с оная смесица от сняг, лакирано дърво и горещ восък, която приготвя силните удари на сърцето ти, въпреки че плячката, и тук, както и другаде, изобщо не е от естеството на капана. Нима ти съдиш за дървото по материалите? Нима идваш да ми говориш за портокаловото дръвче, като критикуваш корените му, вкуса на влакната му, лепкавостта или грапавостта на кората му, или пък архитектурата на клоните му? Материалите нямат никакво значение за теб. Ти съдиш за портокаловото дръвче по плода. Същото е с хората, които преследваш. А всъщност, взети поотделно, те са тоя и тоя, и тоя човек. Нехая за това. Тяхното дърво създава от време на време души като мечове, готови да пожертвуват тялото в изтезанията, оборвайки низостта на мнозинството, и ясни погледи, които оголват като плод от кората му истината от нейните безполезни атрибути и отричайки вулгарните апетити на мнозинството, наблюдават звездите от прозореца на своята мансарда и живеят от една нишка светлина — тогава съм удовлетворен. Защото виждам необходимо условие там, където ти виждаш противоречие. Дървото е условие за плода, камъкът — за храма, а хората — условие за душата, която излъчва сияние над племето. Тъй както добротата, кротката мечтателност и любовта към къщата на онези от съседните племена аз с радост ще ида да смажа с петата си, защото въпреки привидното става дума единствено за съставки за котела, за чума, престъпление и глад. Ще простя на другите отсъствието на доброта, отказа им от мечтателността или слабата им любов към къщите (понеже е възможно дълго време да са били номади), ако се окаже, че тези съставки са условия за благородството на неколцина. И не мога нищо да предвидя за това чрез свързването на думи с думи, тъй като не съществува логика, която помага да преминеш от единия етаж на другия.

Загрузка...