Цитадела (2 част)

CLXXXVII

Аз съм този, който обитава. Аз ви поемам голи върху студената земя.

О, народе безутешен, залутан в нощта, плесен по пукнатините на земната кора, които все още задържат малко влага по склона на планините, откъм пустинята.

Казах ви: „Ето Орион и Голямата мечка, и Северната звезда. И вие разпознахте вашите звезди, и по същия начин си казвате един на друг: ето Голямата мечка, ето Орион и Северната звезда“ и поради това, че могат да ви кажат: „Седем дни вървях по посока на Голямата мечка“ и да се разберете помежду си, ето че обитавате някъде.

Същото е с двореца на моя баща. „Тичай, казваха ми, когато бях дете, да вземеш плодове от зимника…“ и само с произнасянето на тази дума събуждаха в мен аромата им. И аз тръгвах към родината на зрелите смокини.

И щом ти кажа „Северната звезда“, изведнъж ти целият възвиваш в себе си, сякаш си насочен, и дочуваш звънтенето на оръжията на племената от Север.

И щом съм избрал варовиковото плато на Изток за празника, и солницата на Юг за изтезанията — и щом от тази китка палми съм направил отдих и хан за керваните, — тогава ти ненадейно усещаш, че там си в свой дом.

Ти искаше да сведеш този кладенец до неговото предназначение, което е да доставя вода. Ала водата не е нищо, което не е свързано с отсъствието на вода. И човек въобще не е съществувал още, щом изобщо не е умирал от жажда.

По-добре ще обитава този, който по липса на вода, съхне в пустинята и мечтаейки за един кладенец, който той познава, в бълнуването си чува как скрибуца скрипецът му и скърца въжето му, отколкото оня, който поради това, че никога не е усещал жажда, просто не знае, че съществуват ласкави кладенци, към които ни упътват звездите.

Аз съвсем не почитам жаждата ти затова, че тя придава на водата ти жизненоважно значение, а затова, че те задължава да разчиташ звездите и вятъра, и следите на неприятеля си по пясъка. Ето защо съществено е да проумееш, че бих ти предоставил карикатура на живота, ако ти откажа правото да пиеш с цел да те въодушевя, защото тогава просто бих разпалил в корема ти желанието към водата, че е важно просто да те подчиня — ако пожелаеш жаждата ти да бъде утолена — на церемониала на вървежа под звездите и на ръждясалата ръчка, която е химн, придаващ на действието ти значение на молитва, за да може храната за корема ти да се превърне в храна за сърцето ти.

Ти съвсем не си добитък в обора. Сменяш обора за друг обор, яслата е същата, същата е постелката от слама. И там добитъкът се чувствува нито по-зле, нито по-добре. Ала за теб храната, ако е нужна за стомаха ти, е нужна и за сърцето ти. И ако умираш от глад и приятелят ти отвори вратата си, и те побутне към масата, и напълни за теб делвата с мляко и разчупи хляба, усмивката е това, което пиеш, понеже храната има свойство на церемониал. Ето че си заситен, разбира се, ала в теб разцъфтява и благодарност за добрата воля на хората.

Искам хлябът да е част от твоя приятел и млякото — от майчинството на племето ти. Искам ръженото брашно да е родено от празника на жътвата. И водата да се е родила от песента на чекрък или от една посока под звездите.

Забелязах го при моите войници, харесва ми те да са намагнитени и пъргави като желязната стрелка на корабите. И съвсем не за да ги лиша от владение над богатствата на света аз предпочитам те да са обвързани със съпругата и умерено непорочни, понеже плътта им тогава ги влече към нея и те различават севера от юга и запада от изтока, и освен това съществува за тях една звезда, която е любима посока.

Но ако за тях земята е като голям квартал с червени фенери, където мъжът чука наслуки на една врата, за да потуши в себе си вкуса на любовта, ако всички жени са благосклонни към него, поради това, че не могат да различат никакъв път и са положени без посока върху голата кора на земята, те не обитават никъде.

Така баща ми, след като насити, утоли и задоволи с момичета своите бербери, ги превърна в безутешен добитък.

Ала аз съм този, който обитава, и ти ще докоснеш жена си само след като отпразнуваш сватбата си, за да бъде ложето ти победа. И несъмнено има хора, които ще умрат от любов, понеже не могат да се досегнат, но така намерилите смъртта си заради любовта ще бъдат условие за любовта и ако от жал към тези, които се обичат, аз ги подпомогна срещу дигите, крепостните стени и церемониала, създаващ лицето на любовта, съвсем не им давам любовта, а правото да забравят любовта.

Не по-малко луд щях да бъда, ако под предлог, че няма никаква надежда за всички да притежават диамант, заповядвах всички диаманти да бъдат хвърлени в пещта, за да спася човека от жестокостта на желанието му.

Ако те желаят една жена, за да я обичат, потребно ми е да спася за тях любовта.

Аз съм този, който обитава. Аз съм намагнитен полюс. Аз съм семе от дървото и силова линия в безмълвието, за да има дънер, корени и клони и такъв цвят и плод, а не други, такава империя, а не друга, такава любов, а не друга, съвсем не поради отказ или презрение към другите, а защото любовта въобще не е една същност, намерена като предмет измежду предмети, а увенчаване на един церемониал, както е със същината на дървото, което надмогва своето същностно многообразие. Аз съм значението на материалите. Аз съм светилище и смисъл на камъните.