Цитадела (2 част)

CXCIV

Искам да ти отворя очите, защото грешиш по отношение на церемониала. Мислиш, че той е ненужно построение или излишно украсяване. Смяташ, че оня, който изпитва любов, е потискан от правилата, сякаш продиктувани от някакъв чудноват бог, който в най-добрия случай би ги определил само за да те поощри в едно, като те окастри в друго, както осакатяването на чувството би могло да бъде необходимо условие за някакъв вечен живот, а всъщност правилата формират от теб един или друг човек и като те възпират, едновременно с това ти създават устои, понеже се сблъскваш с тези граници, когато си изграден — и дървото придобива очертания според силовите линии, заложени в семчицата му. Но аз го казах по повод на образа, когато той е хубав. Образът е гледна точка и вкус на нещата. И от тази гледна точка ти мислиш по различен начин за обеда или вечерята, за почивката, за молитвата, за играта и за любовта. Непознато ми е разпределянето по чекмеджета, защото ти съвсем не си сбор от отделни парчета, а една неделима цялост, която обсебва. И ако изменя носа в това лице от камък, изваяно от моя скулптор, трябва също да изменя ухото или по-точно, с това съм изменил цялото влияние и въздействие на ухото. Следователно, ако ти налагам веднъж годишно да се проснеш на земята с лице към пустинята, за да почетеш пеещия оазис, скрит в гънките й, ти ще преоткриеш тайнството му в жената, в труда или дома. По такъв начин, дарявайки ти едно звездно небе, аз съм те преобразил в отношенията ти с роба, с царя, със смъртта. Ти си корен — хранител на листата — и ако те изменя в корена, изменят се и листата ти. И въобще не съм виждал хора, преобразени от доводите на логиците, не съм виждал да се приобщават дълбоко към друга вяра под влияние на надутите проповеди на кривогледия пророк. Но обръщайки се към тях в същината им, чрез играта на един церемониал, аз съм ги открил за моята светлина.

Ти настояваш за любов против правилата, които я запрещават. Точно тези правила обаче са създали любовта. И тъгата от това, че изобщо не изпитваш любов, тъга, която дължиш на правилата, е вече любов.

Желанието за любов е любов. Тъй като не би могъл да желаеш нещо, за което още нямаш ясна представа. И там, където въобще не съществува силна братска любов поради липса на структура или обичай, които изпълват със смисъл ролята на брата (и как би могъл да обичаш някого просто защото сядате на една маса?), аз не съм виждал човек, който да съжалява, че не обича повече брат си. Съжаляваш за любовта, която си си представял, и за жената, която си отива, но никоя минувачка не те кара да кажеш отчаяно: „Щях да съм щастлив, ако я обичах…“

Щом оплакваш любовта, значи тя се е родила. И действително правилата ти разкриват — когато те я създават, — че ти оплакваш любовта и си мислиш, че тя би могла да те въодушеви извън някакви правила, а всъщност създавайки любовта, те просто ти предлагат нейните радости и нейните мъки, както съществуването на една чешма сред палмова горичка прави безводния пясък жесток за теб и, разбира се, отсъствието на чешма за теб се отъждествява със съществуването на чешмите. Защото ти въобще не оплакваш онова, което не можеш ясно да си представиш. Изграждайки чешми, аз изграждам и тяхното отсъствие. И поднасяйки ти диаманти, създавам оскъдицата на диаманти. И черната перла на моретата, уловена веднъж годишно, създава твоите безполезни гмуркания. Даряването на черната перла ти се струва насилие, грабеж и несправедливост, и ти я унищожаваш в силата й, като я делиш на части. А беше необходимо единствено да осъзнаеш, че си по-богат с това, че я има, дори за другиго, отколкото с монотонната празнота на моретата.

Те са създали своето нещастие, като са пожелали равенство пред яслата в обора си. И да бъдат обслужвани. И ако чрез тях почиташ тълпата, ти създаваш в тях тълпата. Но ако във всеки един почиташ човека, ти създаваш човека, и ето ги стъпили по пътя на боговете.

Измъчва ме усещането, че те са преобърнали своята истина, като са станали слепи за очевидното: условието за раждането на кораба, тоест морето, възпира кораба, условието за любовта възпира любовта, и условието за твоето издигане възпира твоето издигане. Защото няма издигане без притегателна сила.

Ала тези тук казват: „Възпират ни да се издигнем!…“ Те унищожават спънките и тяхното пространство вече няма наклон. И ето ги — панаирджийска навалица, срутила бащиния ми дворец, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.

Ето защо ги чуваш да си задават въпроси за духовната храна, която е подходящо да се достави на хората, за да се съживи духът им и да се облагородят сърцата им. Те са ти разпилели хората като материали в насипно състояние, хранейки ги в яслата, превърнали са ги в уседнал добитък и тъй като вече са действали от любов към човека, за да го освободят в неговото благородство, в блясъка и величието му, необходимо им е отсега нататък да се изплашат от това, че духът и сърцето загрубяват. Но какво ще правят с твоята навалица? Ще им запеят песни от галерите, за да ги развълнуват, и ще събудят в тях немощни призраци, които са забравили галерите, но още незабележимо снишават плещи от страх пред ударите. По такъв начин незабележимо ти пренасяш в тях думите на поемата. Ала въздействието им ще намалява. Те скоро ще слушат песента от галерите, без да усещат отново забравените удари, и покоят на обора вече няма да се нарушава, защото ти си лишил от власт морето. Тогава застанал срещу хора, които преживят дажбата си, ще те обхване мъчителното безпокойство за смисъла на живота и тайнството в екзалтациите на духа, който ще е мъртъв. И ще потърсиш изгубеното, сякаш е било предмет сред други предмети. И ще измислиш някаква песен за храната, която ще се дере да повтаря: „Аз ям…“, без да добавя нищо към вкуса на хляба. Без да съзнаваш, че въобще не става дума да различиш, нито да честваш някакъв предмет сред други предмети, защото същината на дървото изобщо не се крие някъде в дървото и който иска да нарисува самата същина, няма да нарисува нищо.

Никак не е изненадващо, че ти се съсипваш, от търсенето на някаква култура на уседналите, защото не съществува такава.

„Да подариш култура, казваше баща ми, значи да подариш жажда. Останалото ще дойде от само себе си.“ Но ти подхранваш със стандартно серийно производство преситени стомаси.

Любовта е зов за любов. Както и културата. Тя се крие в самата жажда. Ала как да култивираш жаждата?

Ти изискваш само условията за своята трайност. Оня, който е бил създаден от алкохола, изисква алкохол. Не че алкохолът е полезен за него, той го убива. Оня, който е бил създаден от твоята цивилизация, изисква твоята цивилизация. Няма друг инстинкт, освен инстинкта към трайност. Този инстинкт побеждава инстинкта за живот.

Тъй като съм виждал мнозина, които предпочитаха смъртта пред живота извън своето село. И ти си го наблюдавал при газелите или при птичките — ако ги уловиш, те се оставят да умрат.

И ако те изтръгнат от жена ти, от децата ти, от обичаите ти или угасят в света светлината, от която си живял — защото тя сияе даже във вътрешността на манастирите, — възможно е тогава това да причини смъртта ти.

Ако поискам в такъв момент да те спася от смъртта, достатъчно е да открия за теб една духовна родина, където твоята любима съществува сякаш като запас, за да те приеме. Ето че тогава ти продължаваш да живееш, защото търпението ти е безпределно. Домът, от който произхождаш, ти служи в твоята пустиня, макар и отдалечен. И любимата ти служи, макар и отдалечена, макар и спяща.

Ала ти не можеш да понесеш да се разкъса един възел и да разпилее нещата, които е свързвал, като насипни материали. И умираш, когато умрат твоите богове. Защото живееш от тях. И можеш да живееш само от това, от което можеш да умреш.

Ако те пробудя за някое вълнуващо чувство, ти ще го пренасяш от поколение в поколение. Ще научиш децата си да разчитат този образ в нещата, както имението се разчита в материалите на имението, което единствено можеш да обичаш.

Защото ти не би могъл да умреш за материалите. Те са тези, които са задължени не към теб — понеже си само път и преход, — а към имението. И ти ги подчиняваш на него. Ала щом едно имение е завършено, тогава ще дадеш живота си, за да запазиш целостта му.

Ще дадеш живота си за смисъла на книгата, а не за мастилото или хартията.

Защото ти си възел от отношения и твоята идентичност съвсем не се крепи върху това лице, тази плът, тази собственост, тази усмивка, а върху конструкция, която е била изградена чрез теб, върху появило се определено лице, което е едно с теб и ти създава устои. Неговото единство се осъществява чрез тебе, ала ти си едно с него в замяна.

Рядко можеш да говориш за това: няма думи да го предадеш другиму. Както е с твоята любима. Ако ми кажеш името й, тези срички нямат силата да пренесат в мен любовта. Имам нужда да ми я покажеш. Което е от царството на действията. Не на думите.

Но ти познаваш кедъра. И ако кажа „кедър“, аз пренасям в теб неговата величественост. Защото си бил пробуден за кедъра, който освен ствол е клони, корени и листа.

Не познавам друг начин да създавам любовта, освен да ти наложа да се пожертвуваш за любовта. Но те получават дажбата си от яслата, какви са техните богове?

Ти твърдиш, че ги издигаш, като ги охранваш с подаръци, ала те умират от тях. Можеш да живееш само от това, което преобразяваш и от което по малко всеки ден — понеже се заменяш за него — умираш.

Добре го знаят моите старици, които си вадят очите с бродиране. Казваш им да запазят очите си. И очите вече не им служат за нищо. Ти си опустошил тяхната замяна.

А тези, за които твърдиш, че насищащ, за какво се заменят те?

Можеш да създадеш жаждата за притежание, но притежанието съвсем не е замяна. Можеш да създадеш жаждата за трупане на бродирани тъкани. Ала създаваш единствено душа на склад. Как ще създадеш жаждата да си вадят очите с бродиране? Защото само тя е жажда за истински живот.

В мълчанието на моята обич аз дълго съм наблюдавал своите градинари и своите предачки на вълна. Забелязал съм, че малко им беше дадено, а много беше изисквано от тях.

Сякаш на тях се крепяха съдбините на света.

Искам всеки часовой да е отговорен за цялата империя. Също и оня, който се бори с гъсениците на прага на градината. И старицата, която шие сърмения епитрахил, може би разпръсква само слаба светлина, но тя украсява своя Бог, и от това тоя Бог е станал по-хубав, отколкото предишната вечер, излъчващ на свой ред сияние над нея.

Съвсем не зная какво е да възпиташ човека, ако изобщо не става дума да го научиш да разчита лица през нещата. Аз увековечавам боговете. Същото е с удоволствието от играта на шах. Спасявам го, като спасявам правилата, ала ти искаш да им доставиш роби, които ще печелят за тях шахматните партии.

Искаш да подаряваш любовни писма, забелязал, че някои хора плачат, когато ги получават, и се учудваш, че въобще не изтръгваш сълзи от очите им.

Не е достатъчно да даваш. Би трябвало да се изгради този, който получава. За удоволствието от шаха би трябвало да се изгради играчът. За любовта би трябвало да се изгради любовната жажда. И олтара, за да се приеме богът. Аз съм изградил империята в сърцата на моите часовои, налагайки им да обхождат нашир и надлъж крепостните стени.