Цитадела (2 част)

CLXXXII

Ще прокарвам браздата си, отначало без да разбирам. Просто ще вървя… Аз съм едно с империята и тя е едно с мен, напълно ми е невъзможно да различа себе си от нея. Нямам какво да очаквам от нещо, което най-напред сам не съм създал като баща на моите синове, които са моя плът. Нито щедър, нито скъперник, нито жертвуващ себе си, нито не призоваващ към жертви, защото ако срещна смъртта на крепостните стени, аз съвсем не се жертвувам за града, а за себе си, който съм едно с града. И несъмнено умирам за това, за което живея. Ала ти търсиш като предмет за продан великите животворни радости, които ти бяха дадени преди всичко като награда. Така градът в сърцето на пясъците се превръщаше за теб в пурпурен цвят с изобилна плът, и ти я докосваше, без да се умориш да й се радваш. Когато се разхождаш по широките му стъпала и изпитваш удоволствие от големите купчини разноцветни зеленчуци, от пирамидите от мандарини, разположени като Столици сред провинцията на своето ухание, и най-вече от подправките, които въздействат като диамант, понеже само една щипка от този сладък пипер, който ти бяха донесли от далечни страни върволицата платноходи под двувърхия си дълъг флаг, съживява у теб усещането и за солта на морето, и за катрана на пристанищата, и за миризмата на кожените ремъци, които, сред безкрайната пустош, когато ти крачеше към чудото на морето, бяха изпълвали с благоухания твоите кервани. Ето защо казвам, че ти си създал въодушевлението на пазара за подправки чрез мазолите, драскотините, отоците и несгодите на собствената ти плът.

Но какво ще тръгнеш да търсиш тук, ако вече не става дума за нещо, като това да се изгарят запаси от масло за освещаване на победите?

О! Веднъж да е вкусил човек водата на кладенеца Ел Ксур! Стига ми церемониалът на един празник, и чешмата ще се превърне за мен в химн…

Така ще вървя. Ще започна без усърдие, ала превръщайки хамбара в място за престой на семената, аз не мога да различа съхраняването на житото в хамбара от изяждането на складираното жито. Поисках да поседна и да усетя вкуса на покоя. И ето че няма покой. И ето, признавам, че са се заблудили тези, които искаха да ме настанят върху моите минали победи, въобразявайки си, че човек може да затвори и складира като запас една победа, когато тук беше същото, както с вятъра, който, ако го складираш като запас, вече го няма.

Луд е бил оня, който затварял водата в делва, защото обичал песента на изворите.

О! Господи! Аз превръщам себе си в път и талига. Отивам и се връщам. Прокарвам моята бразда с търпеливото упорство на магаре или на кон. Познавам само земята, която обръщам, и в завързаната си престилка — изтичането на житните семена за посев между пръстите си. На Теб се пада да изобретиш пролетта и да разгърнеш жътвата според Твоята слава.

И тъй аз вървя срещу течението. Налагам си този тъжен обход на часовоя, оборван от съня, когато едва е започнал да си мечтае за супата, за да си каже богът на часовоите веднъж в годината: „Колко е хубаво това обиталище… колко е предано… колко е строго всъщност в своята бдителност!“ Аз ще те възнаградя за твоите сто хиляди крачки обход. Ще дойда да те посетя. И моите ръце ще са тези, които ще носят оръжието. Но като протегнати за помощ и вплетени в твоите. И ти ще се почувствуваш закрилник на империята. И моите очи ще обходят от височината на крепостните стени великолепието на града. И ти, и аз, и градът ще станем едно. Тогава любовта ще бъде за теб като рана от изгаряне. И ако заревото на пожара обещава да е достатъчно красиво, за да плати запасите от дървен материал на твоя живот, които цепеница по цепеница си натрупал, аз ще ти позволя да умреш.