Цитадела (2 част)

CXXXII

Защото аз изострях чувствителността им към смъртта. Без да съжалявам за това. Тъй като така те ставаха по-чувствителни към живота. Но ако установявах в твоя край правото на първородния син, ти би открил в него, разбира се, повече основания да мразиш, ала в същото време и да обичаш и да оплакваш брат си. Дори когато съгласно моя закон той те ограбваше при унаследяването. Понеже в такъв случай умира големият брат, което има смисъл, и отговорният, и водачът, и полюсът на племето. А ако ти умреш, той оплаква овчицата си, оня, на когото е помагал, оня, когото е обичал да обича, оня, когото съветвал вечер под лампата.

Но ако ви бях направил свободни и равни един на друг, смъртта нищо не ще променя и вие няма да плачете. Наблюдавал съм го при воините ми по време на битка. Другарят ти е мъртъв и все пак нищо не се е променило много. Той е заместен начаса от някой друг. И ти наричаш „воинска доблест“, „доброволна саможертва“ и „мъжествено благородство“ сдържаното си отношение към смъртта. И отказа си да пролееш сълзи. Но с риск да предизвикам възмущението ти, ще ти кажа: „Ти не плачеш, защото нямаш причини да плачеш.“ Навярно той ще умре по-късно, когато дойде мирът. Днес до теб постоянно има някой отляво и друг някой отдясно, който се прицелва с пушката си. Ти нямаш свободно време да попиташ човека какво е способен да даде сам. Нещо, подобно на закрилата на твоя по-голям брат. Защото каквото дава единият, ще го даде и другият. Билярдните топки в торбата не оплакват отсъствието на една топка, понеже торбата е пълна с подобни топки. За този, който умира, ти просто казваш: „Нямам време… той ще умре по-късно.“ Но той вече няма да умре, тъй като свърши ли войната, живите също ще се разпръснат. Така ще се разпадне фигурата, която сте образували. Живите ще заприличат на мъртвите. Отсъстващите ще са като мъртви и мъртвите — като отсъстващи.

Но щом сте част от едно дърво, тогава всеки зависи от всички и всички зависят от всеки един. И ще плачете, ако някой си отиде.

Защото ако сте подчинени на някаква фигура, между вас съществува йерархия. Тогава значимостта ви един за друг излиза наяве. Понеже няма ли йерархия, няма братя. А аз винаги съм чувал думите „моят брат“, когато е съществувала някаква зависимост.

И не искам да ви правя коравосърдечни към смъртта. В този случай не става дума за закаляването ви по отношение на някоя унизителна слабост, като страха от удари или уплахата от кръвта, което ще ви извиси, а за по-леко понасяне на смъртта, понеже биха умирали по-малко неща. И несъмнено колкото повече брат ви се превръща в оскъден запас, толкова по-малко ще оплаквате смъртта му.

Искам да ви обогатя и да направя така, че вашият брат да намира отклик у вас. И когато любите, това да бъде откриване на една империя, а не чифтосване както при козела. Защото козелът не плаче. Ала умре ли любимата, ето ви в изгнание. И който казва, че приема по мъжки смъртта й, постъпва като добиче. И на свой ред тя ще приеме смъртта му като добиче и ще каже: „Добре е мъжете да умират на война…“ Но аз искам вие да умирате на война. Понеже кой ще люби, ако не воинът? Обаче съвсем не искам от малодушие да похабявате съкровищата си, от желание по-малко да жалите за тях, понеже кой ще умира, освен някой мрачен автомат, който не жертвува нищо за империята?

Аз изисквам да ми отдадете най-доброто от се бе си. Защото само тогава ще придобиете величие.

Тъй че не става дума да ви призова да презирате живота, а да ви накарам да го обикнете.

И да ви накарам да обикнете и смъртта, когато тя е замяна за империята.

Тъй като нещата не се изключват взаимно. Любовта към Бога разгаря у вас любовта към империята. Любовта към империята ви кара да обикнете по-силно имението. Любовта към имението прави по-скъпа за вас съпругата. А любовта към съпругата ви кара да цените простия сребърен поднос, на който пиете чай с нея, след като сте се любили.

Но тъй като смъртта разкъсва сърцето ви, искам същото време да ви утеша. Затова измислих за плачещите тази молитва: Молитва против смъртта.