Цитадела (2 част)

CXXII

Когато истините са очевидни и абсолютно противоречиви, ти не можеш да направиш нищо, освен да промениш езика си.

Логиката изобщо не зацепва, за да ти помогне да преминеш от един етаж на друг. Ти не предвиждаш вглъбяването, изхождайки от камъните. И ако заговориш за вглъбяване с езика на камъните, ти се проваляш. Необходимо ти е да откриеш онази нова дума, за да изразиш с нея определена архитектура на камъните. Защото се е родило ново същество, неделимо, необяснимо, тъй като да обясниш значи да разглобиш на съставни части. И ти го кръщаваш с едно име.

Как би умувал върху вглъбяването? Как би умувал върху любовта? Как би умувал върху имението? Те не са предмети, а божества.

Познавах оня, който искаше да умре, защото беше слушал да се пее легендата за някаква северна страна и смътно знаеше, че там през една определена нощ в годината човек върви в снега, който скрипти, под звездите, към осветени дървени къщи. И ако навлезеш в светлината им, след като си извървял пътя си, и долепиш лице до стъклата, откриваш, че тази светлина струи към теб от едно дърво. И ти казват, че тази нощ има вкус на играчки от лакирано дърво и мирис на восък. И ти казват, че през тази нощ лицата са необикновени, защото са изпълнени с очакване на чудо. И виждаш как всички възрастни сдържат дъха си, втренчено гледат очите на децата и се подготвят за силни удари на сърцето. Понеже в тези детски очи ще премине нещо неуловимо, което е безценно. Тъй като ти си го градил цяла година с очакването, с разказите и обещанията, а най-вече с дочутите песни, тайните загатвания и огромната си любов. И сега ще откачиш от дървото някакъв скромен предмет от лакирано дърво и ще го подадеш на детето съгласно традицията на твоя церемониал. И това е мигът. И никой вече не диша. И детето трепка с клепачи, защото са го извадили топло от съня. И то е там, на коленете ти, с онова ухание на топло дете, току-що извадено от съня, и когато те целува, обгърнало с ръце шията ти, нещо ти става, сякаш бликва извор за сърцето, а ти за това си жаден. (И ето едно голямо притеснение за децата, че им ограбват един бликащ у тях извор, който те не могат да познаят и от който всички идват да пият, щом остарее сърцето им, за да се подмладят.) Но тук целувките секват. И детето гледа дървото, и ти гледаш детето. Защото става дума да се откъсне една възхитителна изненада подобно на рядко цвете, което пониква в снега веднъж в годината.

И ето че душата ти прелива от определен цвят на очите, които потъмняват. Понеже детето обвива с цялото си тяло своето съкровище така, че изведнъж, от мига, в който подаръкът го е докоснал, да се е осветило отвътре, както правят морските анемони. И би побягнало, ако ти го оставиш да побегне. И няма никаква надежда да го досегнеш. Не му говори, то вече не чува.

Този цвят, едва променен, по-лек от облак над ливадата, не ми казвай, че той няма тежест. Защото дори да беше единствена отплата за твоята година труд и пот, за изгубения във войната крак, за нощите на размисъл, за преживените обиди и страдания, ето че той щеше да те възнагради все пак и щеше да те изпълни с възхищение. Тъй като ти печелиш при тази замяна.

Защото няма умозаключения, за да умуваш върху любовта към имението, върху мълчанието на храма, нито върху тази несравнима секунда.

И тъй моят воин искаше да умре — той, който беше живял само от слънце и пясък, той, който изобщо не беше виждал дърво от светлина, той, който едва знаеше коя посока е север — защото му бяха казали, че някакво завоевание е застрашило някъде определен мирис на восък и определен цвят на очите, които поемите са му донесли някога едва доловимо, както вятърът довява мириса на островите. И аз не познавам по-добра причина да умреш.

Защото се оказва, че те подхранва само божественият възел, който свързва нещата. Който нехае за моретата и стените. И ето че в твоята пустиня душата ти прелива от това, че съществува някъде, в неведома за теб посока, при чужди и непознати хора в страна, за която нищо не знаеш и не разбираш, едно определено очакване за някакъв образ на незначителен предмет от полирано дърво, който се забива в очите на едно дете като камък в застинали води.

И става така, че храната, която получаваш от него, си струва труда да умреш. И че бих вдигнал армии, ако пожелаех, за да спася някъде в света един мирис на восък.

Но не ще вдигна армии, за да защитя запасите. Защото те са готови и ти няма какво да очакваш от тях, освен да се превърнеш в мрачен добитък.

Ето защо, угаснат ли божествата ти, вече не ще приемеш да умреш. Но и няма да си жив. Тъй като не съществува противоположност на всяко нещо. Ако животът и смъртта са думи, които си показват език едни на други, все пак остава, че можеш да живееш само от това, което може да те накара да умреш. И който отхвърля смъртта, отхвърля живота.

Защото няма ли нищо над тебе, ти нямаш какво да получиш. Освен от самия себе си. Ала какво извличаш от празно огледало?