Цитадела (2 част)

CLXXXVI

Тези там нямат никакъв усет за времето. Те искат да късат цветя, които изобщо не са се осъществили: и няма никакви цветя. Или пък намират някое, разцъфнало другаде, което за тях въобще не е плод на церемониала на розовия храст, а ни повече, ни по-малко, пазарска стока. И какво удоволствие би могло да им достави то?

Аз обаче се упътвам към градината. Тя оставя във вятъра следата на натоварен със сладки лимони кораб, или на керван с мандарини, или пък на острова, изпълващ с благоухание морето, който трябва да достигнем.

Аз получих не някакъв запас, а едно обещание. И с градината е така, както с колонията, която трябва да се завладее, или с непритежаваната още съпруга, която вече се огъва в прегръдката. Градината ми се представя. Зад ниската стена тя е родина на мандаринови и лимонови дръвчета, където ще бъде приета моята разходка. Все пак никой не обитава постоянно нито аромата на лимоновите или на мандариновите дръвчета, нито усмивката. За мен, който зная, всяко нещо съхранява някакво значение. Аз изчаквам да дойде часът на градината или на съпругата.

Тези там изобщо не знаят да чакат и няма да проумеят никоя поема, защото им е неприятел времето, което възстановява желанието, подготвя премяната на цветето или налива със сладост плода. Те се мъчат да извличат удоволствието си от предметите, когато то се извлича само от пътя, който се разчита през предметите. А аз вървя, вървя и вървя. И когато пристигна в градината, която за мен е родина на ухания, сядам на пейката. Гледам. Има листа, които отлитат, и цветя, които увяхват. Усещам всичко, което умира и се преобразува. Не изпитвам никаква скръб. Аз съм бдение, като в открито море. Не търпение, понеже изобщо не става дума за цел — удоволствието идва от ходенето. Ние напредваме, моята градина и аз, от цветовете към плодовете. И през плодовете — към семената. И през семената — към цветовете догодина. Въобще не се заблуждавам по отношение на предметите. Те винаги са само предмети на един култ. Докосвам инструментите на церемониала и откривам, че са с багра на молитва. Но тези, които не познават времето, се спъват в тях. Дори детето в техните очи се превръща в предмет, който те съвсем не обхващат в неговото съвършенство (защото то е път за един Бог, който човек не би могъл да задържи). Те биха искали да го приковат в детинската му прелест, сякаш е запас. А аз, когато срещна дете, виждам как то се опитва да се усмихне и поруменява, и се мъчи да побегне. Зная какво го измъчва. И полагам ръка на челото му, сякаш да успокоя морето.

Тези там ти казват: „Аз съм еди-кой си. Такъв или такъв. Аз притежавам това или онова.“ Изобщо не ти казват: „Аз съм дърводелец, аз съм преход на дървото в процес на развитие, бракосъчетано с морето. Аз съм на път от един празник към друг. Станал съм баща и трябва да стана, защото е плодовита моята съпруга. Аз съм градинар за пролетта, понеже тя си служи с мен, с моята лопата и с моето гребло. Аз съм този, който отива някъде.“ Тези там не отиват никъде. И смъртта няма да е за тях пристанище за кораб.

Тези там по време на глад ще ти кажат: „Нямам нищо за ядене. Стомахът ми отмалява. И като чувам съседите ми също да говорят как стомасите им отмаляват, и душата ми отмалява.“ Защото те въобще не знаят, че страданието е пътуване към изцеляване, или изтръгване из мъртвите, или знак за необходимо преображение, или прочувствен призив към разрешаването на някой спор. За тях няма нито преображение, нито разрешаване на спор, нито обещано изцеление, нито траур. А единствено усещането за дискомфорт в момента, породено от страданието. Тъй както, когато изпитват радост, оскъдната радост, която можеш да извлечеш от момента, като задоволяването на апетита или желанието ти, е единствената, която знаят да вкусват, а не тази, която има стойност за човека и идва от това изведнъж да осъзнае себе си като път, талига и превоз за водача на водачите.

Значението на кервана съвсем не се разчита в монотонните стъпки, които си приличат една на друга. Но ако ти теглиш въжето, за да затегнеш този възел, който се разхлабва, ако насърчаваш изоставащите, ако подготвяш лагера за пренощуване, ако наливаш вода да напоиш животните си, ето че вече си навлязъл в обредите на церемониала на любовта, ни повече, ни по-малко ще си навлязъл под палмовата горичка, когато венецът на оазиса ще сложи край на твоето пътуване, ни повече, ни по-малко ще обикаляш вече из града, от който най-напред ще се появят само ниските зидове на бедните квартали, ала вече сияещи от това, че са част от града, където царува твоят бог.

Защото не съществува разстояние, където твоят бог се уморява да царува. И най-напред ти го разпознаваш в камъните и тръните. Те са култови предмети и материали на неговото извисяване. Ни повече, ни по-малко, отколкото стъпалата на стълбището, което води към стаята на съпругата. Ни повече, ни по-малко, отколкото незначителните думи за поемата. Те са съставки на твоята магия, понеже с това, че си се обливал в пот или си изранявал коленете си по камъните и тръните, ти подготвяш появата на града. Ти вече считаш, че те приличат на него така, както плодът прилича на слънцето или отпечатъците в глината — на някакво душевно вълнение на скулптора, който я е оформил. Ти знаеш вече, че на тридесетия ден твоите камъни ще ти отдадат своя мрамор, твоите бодили — своите рози, твоята пустош — своите извори. Как би се уморил от творението си, щом знаеш, че стъпка по стъпка ти съграждаш своя град? Аз пък винаги съм казвал на моите камилари, когато изглеждаха уморени, че те изграждат един град със сини водоеми и че засаждат мандаринови дръвчета с мандарини, ни повече, ни по-малко, отколкото превозвачите на камъни или градинарите. Казвах им: „Вие извършвате церемониални жестове. Вие започвате да пробуждате отсъстващия град. През вашите материали вие извайвате в прелестта им нежните девойки. Ето защо вашите камъни и вашите тръни вече носят уханието на любима плът.“

Но другите разчитат всекидневното. Късогледи и забили нос в него, те виждат от кораба само този гвоздей в дъската. От кервана в пустинята виждат само тази стъпка, и следващата, и по-следващата. И всяка жена за тях е проститутка, понеже те си я предоставят като подарък и значение на момента, докато би трябвало да стигнат до нея през камъните и тръните, през приближаването към палмовите горички, през жеста на ръката, която тихо бутва вратата. И този жест — щом човек идва от толкова далеч — е чудо като възкресяване на покойник.

Ах, само тогава тя ще разцъфне за теб и ще се съживи от праха на времето, извлечена бавно от самотните ти нощи, благоухание, което току-що се е отделило, младост на света, още веднъж заради самия теб възобновена. И ще сложи начало на любовта. От газелите получиха награда само тези, които бавно бяха ги опитомили.

Намразих ума им, годен само да пресмята. Той не забелязваше нищо освен достойната за презрение равносметка на нещата, изчерпани в момента. Когато вървиш покрай крепостните стени, виждаш един камък, втори, трети. Но съществуват хора, които имат усет за времето. Те не се блъскат нито в този камък, нито в другия, нито в третия. Не съжаляват за този камък, нито се надяват да си получат дължимото от съседния измежду другите камъни. Те просто обикалят града.