Цитадела (2 част)

CXXXV

Искам да ти отворя очите за миража на острова. Мислиш, че на воля сред дърветата, ливадите и стадата, във възторга на самотата сред широките простори, в пламенността на любовта без задръжки ти ще избликнеш прав като дърво. Но най-правите дървета, които съм виждал да избликват, не са израслите на свобода. Понеже последните не бързат да растат, залисват се при избуяването си и се издигат съвсем усукани. Докато дървото в девствената гора, притиснато от неприятели, отнемащи му слънцето, се изкачва в небето като отвесна струя, с неотложността на призив.

Защото в твоя остров няма да намериш нито свобода, нито възторг, нито любов.

И потънеш ли задълго в пустинята (понеже друго е да си починеш там от градската врява), аз познавам само един начин да й вдъхна живот за теб, да те държа постоянно в напрежение и да я превърна в торна почва за твоето въодушевление: като заложа структура от силови линии. Които да изхождат от природата или от империята.

И ще разположа тъй скъпернически мрежата о кладенци, че вървежът ти по-скоро да те отвежда до всеки от тях, а не да ти осигурява достъп. Защото към седмия ден трябва да се пести водата от меховете. И да се стремиш към кладенеца с всички сили. И да го завладееш чрез твоята победа. И без съмнение да загубиш впрягове в усилието да преодолееш пространството и самотата, тъй като то ще заслужава цената на доброволно приетите жертви. И засипаните от пясъците кервани, които не са го открили, утвърждават славата му. И той сияе над костите им под слънцето.

Така в часа на потеглянето, когато преглеждаш товара, опъваш въжетата, за да прецениш дали денковете не се люлеят, проверяваш състоянието на водните запаси, ти призоваваш най-доброто у себе си. И ето че поемаш към твоя далечен, благословен от водите край отвъд пясъците, изкачвайки простора от единия кладенец до другия като стъпалата на стълба, обвързан — понеже има танц за танцуване и враг за побеждаване — с церемониала на пустинята. И едновременно с мускулите, аз ти градя душа.

Ала поискам ли да те направя по-богат, поискам ли кладенците като полюси да привличат или отблъскват по-силно и така пустинята да стане градеж за духа и сърцето ти, ще я населя с неприятели. Те ще държат кладенците и за да пиеш, ще ти се наложи да си служиш с хитрост, да воюваш и да побеждаваш. И в зависимост от стануващите тук и там племена — повече или по-малко жестоки, близки по дух или говорещи непонятен език, по-добре или по-зле въоръжени — стъпките ти ще стават по-бързи и леки или позабавени, по-тихи или по-шумни и изминатите разстояния през дните на път ще се менят, макар да се движиш по една повърхност, еднаква наглед във всичките й точки. И така ще се намагнитва, разнообразява и оцветява различно една необятна шир, в началото жълтеникава и монотонна, но за духа и сърцето ти тя ще придобие повече релефност, отколкото благодатните страни със свежи долини, сини планини, сладководни езера и ливади.

Защото тук стъпката ти е на човек, обречен на смърт, а там — на получил избавление, тук издава изненада, там — изход от изненадата. Тук сочи преследване, а там е предпазлива и внимателна, сякаш си в стаята, където спи любимата и ти не искаш да я събудиш.

И сигурно нищо няма да се случи през по-голямата част от пътуванията ти, тъй като стигат тези различия наистина да съществуват за теб и да е мотивиран, необходим и абсолютен церемониалът, който ще се роди от тях, за да придаде достойнство на танца ти. Тогава чудото ще се състои, макар че човекът, присъединил се към кервана ти, ако не знае езика ти и не споделя страховете, надеждите и радостите ти, ако просто се ограничи до същите жестове, както водачите на впряговете ти, няма да се натъкне на нищо, освен на празнотата в пустинята и ще се прозява през цялото време, докато прекосява една безпределна шир, която ще му навява само скука, и нищо от моята пустиня няма да го промени. Кладенецът за него ще е само тесен отвор, който е трябвало да се изчисти от пясъка. И какво би научил за неприятеля, щом като той по природа е невидим? Тук става дума само за шепа семена, носени от ветровете, въпреки че са достатъчни да преобразят всичко за оня, който се окаже свързан с това място, както солта променя вкуса на ястието. И моята пустиня, стига само да ти покажа правилата на играта в нея, придобива такава власт и такава притегателна сила за теб, че мога да те избера посредствен, егоистичен, мрачен и скептичен в предградията на града или в застоя на оазиса и да ти наложа едно-единствено прекосяване на пустинята, за да се разпукне човекът в теб като освободено от обвивката си зрънце и да се извиси и укрепне духът и сърцето ти. И ти ще се върнеш преобразен, великолепен и изграден така, че да заживееш живота на силните. И ако съм се задоволил да те направя частица от нейния език, понеже същината не се съдържа в нещата, а в смисъла на нещата, в пустинята ти ще покълнеш и пораснеш като слънце.

Ще си я прекосил като чудотворен басейн. И когато се изкачиш на отсрещния бряг, усмихнат, мъжествен и възхитителен, жените ще те познаят, теб, когото са търсили, и ще трябва само да се държиш презрително, за да ги завладееш.

Луд е, който твърди, че търси щастието на хората в задоволяване на техните желания, и гледайки ги как вървят, си мисли, че за човека е важно постигането на целта. Сякаш някога е имало цел.

Затова ти казвам, че на първо място и преди всичко за човека са важни напрежението на силовите линии, в които е закален, собствената му вътрешна плътност, породена от тях, отзвукът на стъпките му, притегателната сила на кладенците и трудният за изкачване планински връх. И ти не ще твърдиш, че успелият да го изкачи, ако току-що е покорил със силата на ръцете си и с цената на ожулените си колене някой остър зъбер, изпитва толкова посредствено удоволствие, колкото удоволствието на уседналия, който, довлякъл в почивен ден размекнатата си плът, се тръшва на тревата върху леснодостъпното кубе на някой заоблен хълм.

Но ти си размагнитил всичко, разхлабвайки божествения възел, който свързва нещата. Защото виждайки, че хората напрягат усилия да достигнат кладенците, ти помисли, че става въпрос за кладенци и им изкопа кладенци. Виждайки, че те се стремят към почивката на седмия ден, ти увеличи почивните им дни. Виждайки, че желаят диамантите, безразборно им раздаде диаманти. Виждайки, че се страхуват от неприятеля, унищожи неприятелите им. Виждайки, че копнеят за любов, ти им построи квартали с червени фенери, големи колкото столици, където всички жени са за продан. И така се показа по-глупав от оня древен играч на кегли, за когото някога ти говорих, напразно търсил наслада в жътва на поваляни от робите му кегли.

Но не мисли, че съм ти казал да култивираш желанията си. Защото няма ли движение, няма и силови линии. И ако кладенецът е близо до теб, ти, разбира се, го желаеш, когато умираш от жажда. Но ако поради някаква причина той остава недостъпен за теб и не можеш нито да получиш нещо от него, нито да му отдадеш, той сякаш не съществува. Същото е при случайно срещнатата жена на улицата, която не може да представлява нищо за теб. По-далечна, въпреки разстоянието, отколкото ако живееше в друг град и беше омъжена другаде. Аз я преобразявам за теб, ако я превърна в част от обтегната структура и ако ти можеш да си помечтаеш, например да напредваш към нея в нощта, понесъл стълба към прозореца й, за да я отвлечеш, да я метнеш на коня си и да й се насладиш в убежището си. Или ако си войник, а тя — кралица, да можеш да храниш надежда, че ще дадеш живота си за нея.

Жалка и оскъдна е радостта ти, извличана от измислени за развлечение фалшиви структури. Понеже обичаш ли този диамант, щеше да ти е достатъчно да вървиш към него с малки крачки и все по-бавно, за да живееш вълнуващ живот. Но ако бавният ти ход към диаманта е част от обред, който те завладява и възпира да ускориш темпото, ако наблягайки с всички сили срещу него, срещаш пречките ми, които ти запрещават да напредваш по-бързо, ако достъпът ти до диаманта не е нито напълно възпрепятстван — с което би загубил смисъл за теб, превръщайки се в ефимерно зрелище, — нито лесен, понеже не би извлякъл нищо от теб, нито затруднен чрез глупава измислица — което щеше да бъде карикатура на живота, — а просто част от мощна структура и пораждаща многобройни достойнства, тогава: ето те богат. И аз не познавам друго, освен неприятеля ти, за да ти го създаде, и не откривам тук нищо изненадващо, понеже просто казвам, че трябват двама, за да се воюва.

Защото твоето богатство е да копаеш кладенци, да стигаш до почивния ден, да добиваш диаманти и да спечелваш любовта.

Но не да притежаваш кладенци, почивни дни, диаманти и свобода в любовта. Също не и да ги желаеш, без да се домогваш до тях.

И ако противопоставяш желанието на притежанието като думи, които си показват език едни на други, ти нищо не разбираш от живота. Тъй като твоята човешка истина доминира над тях и тук няма нищо противоречиво. Необходимо е тоталното изразяване на желанието и да срещаш не абсурдни препятствия, а самото препятствие на живота, другия танцьор, който е съперник — и тогава има танц. В противен случай си също толкова глупав, колкото оня, който играе на ези-тура срещу себе си.

Ако моята пустиня беше пребогата на кладенци, редно е да дойде повеление от Бог, което да запрети няколко от тях.

Тъй като създадените силови линии трябва да доминират от по-високо над теб, за да откриваш в тях своите наклони, напрежения и постъпки, но трябва — понеже всички те не са еднакво добри — да приличат на нещо, което не ти е дадено да разбираш. Затова казвам, че съществува церемониал на кладенците в пустинята.

Тъй че не очаквай нищо от щастливия остров, който за теб е завинаги струпан запас като жътвата на повалените кегли. Понеже тук ти би се превърнал в мрачен добитък. Въобразяваше си, че съкровищата на твоя остров откликват едно на друго, а веднъж достигнал ги, ти навяват скука, и ако поискам те да намерят отклик в сърцето ти, ще ти измисля пустиня и ще ги разпределя в пространството съгласно линиите на едно лице, което не ще бъде от естеството на нещата.

А пожелая ли да спася за теб твоя остров, ще ти подаря церемониал на съкровищата на острова.