Цитадела (2 част)

CLXX

Осъждам тщеславието ти, но не и твоята гордост, понеже ако ти танцуваш по-добре от някоя друга, защо ще се злепоставяш, унижавайки се пред някой, танцуващ лошо? Съществува форма на гордост, която е любов към добре изпълнения танц.

Но любовта към танца съвсем не е любов към теб, която танцуваш. Ти извличаш своя смисъл от творението си, творбата не става по-ценна от това, че ти си я създала. И никога не ще бъдеш завършена, освен в смъртта. Единствено суетната се задоволява, спира се сред път, за да се любува на себе си, и потъва в самообожание. Тя няма какво да получи от теб, освен ръкопляскания. Ние обаче презираме подобни апетити, ние, вечни номади, поели пътя към Бога, защото нищо в нас не може да ни задоволи.

Суетната се е спряла в себе си, повярвала, че човек е придобил облик преди часа на смъртта. Ето защо тя не би могла вече нито да получи, нито да даде, точно по подобие на мъртвите.

Смиреността на сърцето съвсем не изисква да се унижаваш, а да се отвориш. Това е ключът на замените. Само тогава ти можеш да даваш и да получаваш. И аз въобще не умея да различавам една от друга тези две думи за един и същ път. Смирението съвсем не е покорност към хората, а към Бог. Същото е при камъка, подчинен не на камъните, а на храма. Когато служиш, ти служиш на съзиданието. Майката е скромна по отношение на детето и градинарят — пред розата.

Аз, царят, без стеснение ще ида при орача, за да почерпя от неговите знания. Той знае повече, отколкото един цар за оранта. И от признателност, че ме учи, ще му благодаря, без да мисля, че се принизявам. Защото е естествено науката за оранта да тръгва от орача към царя. Но презирайки всяка суета, няма да поискам той да ми се възхищава. Защото оценката тръгва от царя към орача.

Срещнал си в живота си тази, която се смяташе за идол. Какво би получила тя от любовта? Всичко, дори радостта ти да я срещнеш отново, се превръща в дар, в знак на почит към нея. Но колкото подаръкът е по-скъп, толкова по-ценен е той: тя щеше да изпита по-голяма наслада от твоето отчаяние.

Тя поглъща, без да се храни. Завладява те, за да те изпепели в своя чест. Тя прилича на крематориум. Обогатява се в скъперничеството си с напразно уловена плячка, вярвайки, че ще намери радост в това натрупване. Но трупа само пепел. Защото твоите дарове трябваше да послужат всъщност за път от единия към другия, а не за попадане в плен.

Понеже вижда в тях залози, тя ще се пази да ти дава залози в замяна. Поради липса на пориви, които биха те задоволили, фалшивата й сдържаност ще претендира, че единението освобождава от знаците. Това е белег за неспособност да обичаш, а не извисяване в любовта. Ако скулпторът презира глината, той омесва вятъра. Ако твоята любов презира знаците на любовта, под предлог да достигне същността, тя вече е само фразеология. Аз искам от теб желания, подаръци и доказателства. Би ли могъл да обичаш имението, ако изключваше поред, като излишни, понеже са прекалено конкретни, мелницата, стадото, къщата? Как да съградиш любовта, която е лице, разчетено през канавата, ако няма канава, върху която да го нарисуваш?

Тъй като не съществува катедрала без церемониал на камъните. И не съществува любов без церемониал с оглед на любовта. Аз достигам до същността на дървото само ако то бавно е оформило земята според церемониала на корените, на стъблото и на клоните. Тогава ето че то става единствено. Това дърво, а не някое друго.

Ала тази жена презира замените, от които би се родила. Тя търси в любовта обект, който може да улови в плен. И такава любов няма никакво значение.

Тя вярва, че любовта е подарък, който може да затвори в себе си. Ако я обичаш, значи тя те е спечелила. Затваря те в себе си, вярвайки, че се е обогатила. И тъй, любовта съвсем не е съкровище за завладяване, а двустранно задължение. И плод на един приет церемониал. И лице на пътищата на замяната.

Тази жена никога няма да се роди. Защото ти би могъл да се родиш само от една мрежа от отношения. Тя ще си остане недоносено семе, с неупотребена сила, студена по душа и сърце. Ще остарее, мрачна като надгробен паметник, сред суетата на своите завоевания.

Тъй като ти не можеш нищо да си присвоиш. Ти съвсем не си каса за ценности. Ти си възелът на своето многообразие. Същото е с храма, който е смисъл на камъните.

Отвърни се от нея. Нямаш надежда да я направиш нито по-хубава, нито по-богата. Твоят диамант се е превърнал за нея в скиптър, корона и знак за надмощие. За да се възхитиш, дори на един накит, е потребно смирение на сърцето. Тя въобще не би се възхитила: тя завиждаше. Възхищението подготвя любовта, а завистта подготвя презрението. Тя ще презре в името на диаманта, който най-сетне е обсебила, всички други диаманти на земята. И ти ще си я откъснал още повече от света.

Ти ще си я откъснал от самия себе си, понеже в нейните очи този диамант съвсем не е път от теб към нея, нито от нея към теб, а дан за твоята зависимост.

Ето защо всеки дар в знак на почит ще я направи по-сурова и по-самотна.

Кажи й:

„Аз наистина бързах към теб, в радостта да те срещна. Изпратих ти послания. Задоволих желанията ти. Сладостта на любовта за мен беше този избор, че те желаех над мен самия. Давах ти права, за да се почувствувам обвързан. Предлагах себе си, за да ти помогна. Същото е с розовия храст, който отглеждам. Аз се поставям в зависимост от моя розов храст. Моето достойнство не се накърнява с нищо от задълженията, които поемам. И така съм задължен към моята любов.

Въобще не се боях да се обвържа и помолих да бъда приет. Свободно се приближих, защото никой на света не ме превъзхожда. Но ти зле изтълкува моя зов, понеже прочете в него моята зависимост: аз съвсем не бях зависим. Бях щедър.

Ти преброи моите стъпки към теб, хранейки се не с любовта ми, а с почитта на любовта ми. Погрешно схвана значението на моята загриженост. Аз пък ще се отвърна от теб, за да отдам почит само на тази, която е скромна и ще бъде озарена от моята любов. Ще помогна да се извиси само на тази, която моята любов ще извиси. Така, както ще се погрижа за недъгавия, за да го изцеря, а не да го полаская: потребен ми е път, а не стена.

Ти се домогваше не до любовта, а до някакъв култ. Ти прегради пътя ми. Ти се издигна на пътя ми като идол. Аз нямам какво да правя с тази среща. Отивах другаде.

Не съм нито идол, за да ми служат, нито роб, за да служа. Ще пропъдя всяка, която предявява права над мен. Аз съвсем не съм предмет, оставен за залог, и никому не съм длъжник. На мен също никой не ми е длъжник: от тази, която ме обича, аз непрестанно получавам.

От кого си ме купила, че предявяваш права над тази собственост? Аз съвсем не съм твоето магаре. Дължа на Бог може би да ти остана верен. Но не на теб.“

Същото е с империята, когато един войник й дължи живота си. Това въобще не е кредит от империята, а кредит от Бог. Бог повелява човекът да има смисъл. А пък смисълът на този човек е да бъде войник на империята.

Същото е с часовоите, които ми дължат почести. Аз ги изисквам, но не задържам нищо от тях за себе си. През мен часовоите имат задължения. Аз съм възелът на дълга на часовоите.

Същото е с любовта.

Но ако срещна тази, която се изчервява и заеква и има нужда от подаръци, за да се научи да се усмихва, защото те за нея са морски вятър, а не плячка, тогава ще се превърна в път, който я прави свободна.

Няма да тръгна нито да се унижавам, нито да я унижавам в любовта. Аз ще съм около нея като пространството и в нея като времето. Ще й кажа: „Не бързай да ме познаеш, в мен няма нищо за улавяне. Аз съм пространство и време, където да се само постигнеш.“

Ако тя има нужда от мен, както семчицата от земята, за да стане дърво, няма да я задушавам чрез моето самодоволство.

Няма да я почитам и заради самата нея. Ще я сграбча здраво с ноктите на любовта. Моята любов за нея ще е орел с могъщи криле. И тя ще открие не мен, а през мен — долините, планините, звездите, боговете.

Не е въпрос за мен. Аз съм само този, който пренася. Не е въпрос за теб: ти си само пътека към ливадите по изгрев-слънце. Не е въпрос за нас: ние заедно сме преход за Бог, който взема назаем нашето поколение за един миг, и го изтощава.