Цитадела (2 част)

CLXXXIII

Семчицата би могла да се полюбува на себе си и да си каже: „Колко съм хубава, силна и жизнена! Аз съм кедър. Дори повече, аз съм кедър в неговата същина.“

Ала аз казвам, че тя не е нищо още. Тя е талига, път и преход. Тя е носител на действие. Нека ми извърши своето действие! Нека бавно доведе земята до дървото. Нека укрепи кедъра за славата на Бог. Тогава по клоните й ще съдя за нея.

Но те по същия начин се разглеждат внимателно. „Аз съм такъв или такъв.“ Смятат се за запас от чудеса. У тях има една врата към добре подредени съкровища. Стига само да я намериш пипнешком. И те ти натъкмяват наслуки оригванията си в поеми. Ала ти ги слушаш да се оригват, без много да се развълнуваш.

Така е и с магьосника от негърското племе. С вид на познавач той събира наслуки пълен набор от странни треви, съставки и органи. Разбърква ти всичко това в големия си котел в безлунна нощ. Изрича думи, думи, думи. Изчаква от гозбата му да се извие като пара невидима сила, която ще повали твоята армия, тръгнала на поход към колибата му. Ала нищо не се показва наяве. И той започва отново. И променя думите. И сменя тревите. И безспорно той въобще не се е заблуждавал в амбицията на своето желание. И аз съм виждал как дървесната каша, смесена с възчерна течност, събаря империите. Ставаше дума за моето писмо, с което решавах да започна война. Виждал съм котела, откъдето излизаше победата. В него разбъркваха барута за пушките. Чувал съм как слабото трептене на въздуха, излязло най-напред от най-обикновена гръд, постепенно разпалва народа ми подобно на пожар. Някой проповядваше бунт. Виждал съм и разположени по определен начин камъни, които разкриваха един кораб от мълчание.

Ала никога не съм виждал нещо да излиза от случайни материали, ако те не бяха намерили в някой човешки ум своето мерило. И ако поемата може да ме развълнува, от друга страна никое съчетание от букви, произлязло от безпорядъка на детската игра, никога не е изтръгвало сълзи от очите ми. Защото нищо не е не проявилата се семчица, която изисква възхищение към дървото, за чието извисяване изобщо не е вложила усилие.

Ти безспорно се стремиш към Бог. Но от това, което можеш да станеш, не вади заключение, че си станал. Твоите оригвания не пренасят нищо. Когато обедното слънце прежуря, семчицата, дори да е от кедър, не хвърля за мен никаква сянка.

Жестоките времена събуждат заспалия архангел. Нека той разкъса пелените си през нас и блесне пред очите ни! Дребнави хитроумни езици, нека той ви погълне и свърже отново! Нека нададе истински вик. Вик към отсъстващата. Вик на омразата срещу глутницата. Вик за хляба. Нека изпълни със значение жътваря или жътвата, или вятъра с дълбоката длан над житата, или любовта, или каквото и да било, което най-напред е потопено във времето.

Ала ти, грабителю, отиваш в квартала на червените фенери да търсиш начин чрез сложни игри любовта да намери отклик в теб, а всъщност на любовта е присъщо да намери отклик в теб скромната ръка на доверчивата съпруга на рамото ти.

Разбира се, съществува само магия и на церемониала е присъщо да те води към плячка, чието естество изобщо не е от естеството на капана, както е с парването в сърцето, което получават хората на север веднъж годишно от една смесица между смола, рисувано дърво и горещ восък. Ала аз наричам „фалшива магия и леност, и несвързаност“ стриването в твоя котел на случайни съставки в очакване на чудо, което ти въобще не си приготвил. Тъй като, забравил да се само осъществиш, ти искаш да отидеш да посрещнеш самия себе си. И от този момент нататък вече няма надежда. След теб пак се захлопват бронзовите порти.