Цитадела (2 част)

CLXXXV

И аз виждах и единия, и другия сред запасите на света и готовия мед. Ала приличаха на човек, който върви през мъртвия град, мъртъв за него, но пълен с чудеса зад стените, или на оня, който слуша да рецитират поемата на език, на който никога не са го учили, или докосва с лакът жената, за която някой друг доброволно би приел да умре, а той самият забравя да обича…

Ще ви науча за какво служи любовта. Какво значение имат култовите предмети. Виждал съм при засадата край кладенеца как този, който би могъл да оцелее, се оставя да изпълнят с мрак очите му заради някоя лисичка, която, след като дълго е живяла от нежността му, е побягнала, призована от инстинкта. Ах, войници мои, чиято почивка прилича на друга една почивка — и нищетата им на друга една нищета, — достатъчно би било, за да ви въодушевя, тази нощ да е нощта на едно завръщане, това хълмче да е хълмче на една надежда, този съсед — очаквания приятел, тази овца върху жарта — ястието за една годишнина, тези думи — думите на някоя песен. Достатъчна би била една архитектура, една музика, една победа, която да придаде смисъл на вас самите, достатъчно би било да ви науча да изтръгвате като детето от вашите камъчета бойна флота, достатъчна би била една игра и вятърът на удоволствието би прошумял над вас като над дърво. Но ето ви опустошени и разпилени, нетърсещи нищо, освен самите себе си, и така откриващи празнотата, защото вие сте възел от отношения и нищо друго, и ако не сте свързани с другите, ще намерите в себе си само пусто кръстовище. И няма на какво да се надяваш, ако в теб има любов само към себе си. Защото ти го казах по повод на храма. Камъкът не служи нито на себе си, нито на другите камъни, а на порива от камък, който всички те образуват и който служи на всички тях в замяна. И навярно ти ще можеш да живееш от порива към царя затова, че ти и другарите ти ще сте войници на един цар.

„Господи, казвах, дари ми силата на любовта! Тя е възлеста тояга за изкачването на планината. Направи ме пастир, за да ги поведа.“ И тъй ще ти поговоря за смисъла на имането. Което в началото е невидимо, понеже никога не е от естеството на материалите. Ти си виждал нощния посетител. Оня, който просто сяда в хана, оставя тоягата си и се усмихва. Наобикалят го: „Откъде идеш?“ Ти познаваш силата на усмивката.

Не си отивай, търсейки пеещи острови, като готов подарък, поднесен от морето — и морето бродира наоколо своята бяла дантела — защото изобщо няма да ги намериш, дори да те положа на пясъка на техния пръстен, ако най-напред не съм те подчинил на церемониала на морето. Щом се събудиш там без усилие, ти няма да почерпиш нищо от гърдите на неговите девойки, освен силата да забравиш в тях любовта. Ще вървиш от забрава към забрава, от смърт към смърт… и ще ми кажеш за пеещия остров: „Какво имаше там, което да си заслужава да се преживее?“, когато от любов към същата добре възпитана девойка цял екипаж приема да рискува живота си.

Да те спася не значи да те обогатя, нито да ти дам нещо за теб самия. А да те подчиня на една игра, както човек поема задължения към една съпруга.

Ах! Измъчва ме моята самота, когато пустинята не може да ми предложи никаква храна. Какво ще правя с пясъка, ако няма никакъв недостъпен оазис, който да го изпълва с благоухание? Какво ще правя с пределите на хоризонта, ако не съществува граница на чужди обичаи? Какво ще правя с вятъра, ако не натежава с далечни тайни заговори? Какво ще правя с материалите, които не служат на един образ? Но ние ще седнем на пясъка. Аз ще ти заговоря за твоята пустиня и ще ти покажа това нейно лице, а не някое друго. И ти ще се преобразиш, защото зависиш от света. Оставаш ли същия, когато си седиш в стаята в твоя дом, ако ти съобщя, че той гори? Ако чуваш любимите стъпки? И то дори когато тя изобщо не върви към теб. Не ми казвай, че проповядвам илюзии. Аз съвсем не искам да повярваш, а да разчетеш. Какво е частта без цялото? Какво е камъкът без храма? Какво е оазисът без пустинята? И ако живееш в средата на острова и поискаш да разпознаеш себе си в него, необходимо е аз да съм там, за да ти разкажа морето! И ако живееш сред този пясък, необходимо е аз да съм там, за да ти разкажа онази далечна сватба, онова приключение, онази освободена пленница, оня поход на неприятелите. И е невярно да ми казваш, че сватбата под далечните шатри не разпръсква над твоята пустиня своята церемониална светлина, понеже къде свършва властта й?

Аз ще ти говоря съгласно твоите обичаи и линиите на привличане на сърцето ти. И моите подаръци ще бъдат значение на нещата, и път, разчетен през тях, и жажда, която задължава да поемеш пътя. И аз, царят, ще ти подаря единствения розов храст, който може да те извиси, защото ще изисквам неговата роза. От този момент нататък ето я построена за тебе стълбата към твоето спасение. Ти най-напред ще копаеш земята, ще обръщаш земята и ще ставаш сутрин, за да поливаш. И ще бдиш над творението си и ще го закриляш от червеи и гъсеници. После ще те трогне пъпката, която ще се разтвори и ще дойде празникът, разцъфналата роза, която ще е за теб, за да я откъснеш. И след като си я откъснал, да ми я поднесеш. Аз ще я поема от ръцете ти и ти ще зачакаш. Ти нямаше какво да правиш с една роза. Ти я замени срещу моята усмивка… и ето че тръгваш към твоя дом, огрян от усмивката на своя цар като от слънце.