Цитадела (2 част)

CXCIX

Затова помолих Бог да ме научи и в добротата си той ме накара да си спомня за керваните, поели към свещения град, въпреки че не разбрах в началото с какво едно видение на камилари и слънце може да хвърли светлина в спора ми.

Видях те, мой народе, как подготвяш по моя заповед поклонението. Винаги съм вкусвал като несравним мед трескавостта на последната вечер. Защото ти подготвяш похода така, както би снабдил кораб с въжета и платна, след като си го построил, и той, който преди е имал смисъл на скулптура или храм, които изхабяват чуковете и те насърчават в изобретенията, изчисленията и могъществото на ръката ти, сега придобива смисъл на пътуване, понеже ти го обличаш за вятъра. Същото е с дъщеря ти, която си отгледал и възпитал и чиято любов към накитите си наказвал; но изгрява денят, когато я очаква съпругът, и тази сутрин ти се разоряваш, за да я отрупаш с ленени тъкани и златни гривни, понеже при теб също става дума за пускането на един кораб в морето.

Тъй че, привършил със струпването на провизиите и заковаването на сандъците, ти царствено минаваше между животните, погалваше едното, хокаше другото, помагайки си с коляно, за да попристегнеш този кожен ремък, и вече повдигнал товара, си изпълнен с гордост, че не го виждаш да се плъзга нито наляво, нито надясно, знаейки, че като го люлеят силно при клатушкането на походката си, при спъването о камъните и колениченето през почивките, животните ще го задържат все пак висящ в еластично равновесие, подобно на портокаловото дърво, което се поклаща от вятъра, без да застраши товара си от плодове.

Тогава усещам пламенното ти усърдие, о, мой народе, приготвящ пашкула на твоите четиридесет дни път в пустинята, и глух за вятъра на думите, никога не съм се излъгал в теб. Защото докато се разхождах в нощта преди заминаването, в мълчанието на моята обич, сред скърцането на ремъците, пръхтенето на животните и сърдитите препирни по повод пътя, който трябва да се следва, или избора на водачите, или отредената роля на всеки един, аз въобще не се учудвах, че ви чувам не да хвалите пътуването, а, напротив, да описвате в черни краски страданията на миналогодишния поход и пресъхналите кладенци, и палещите ветрове, и ухапванията от змии, опнати като невидими нерви в пясъка, и засадата на разбойниците, и болестта и смъртта, знаейки, че в това се крие само свенливостта на любовта.

Защото е добре да се преструваш, че въобще не си въодушевен от своя бог, като възхваляваш от самото начало позлатените куполи на свещения град, тъй като твоят бог съвсем не е готов подарък, нито запас, дълбоко скътан някъде за теб, а празник, увенчаващ церемониала на твоите несгоди.

Те се интересуваха преди всичко от материалите за извисяването си, както и строителите на платнохода, които ще ми вдъхнат недоверие, щом твърде рано заговорят за платна, вятър и море, от страх да не занемарят дъските и гвоздеите, подобно на бащата, който би помолил твърде рано дъщеря си да стане хубава. Обичам химните на майсторите на гвоздеи и на дърводелците, понеже те възхваляват не готовия запас, който е празен, а извисяването към кораба. И след като корабът е снабден с въжета и платна, когато е придобил смисъл на пътуване, аз искам да чуя как моите моряци възпяват не чудесата на острова, а опасностите на морската обсада, защото тогава виждам тяхната победа.

Те сами откриват в своето страдание път, талига и пренос. И ти се показваш късоглед и лековерен, ако ти се случва да се разтревожиш от жалбите, както и от ругатните, с които подхранват сърцата си, и им пратиш певци със сладникави славослови, които ще отрекат опасностите на жаждата и ще им възхвалят благодатните залези в пустинята. Тъй като малко ме блазни щастието, лишено от всякаква форма. Ала ме направлява разкритието на любовта.

И тъй потегля на път керванът. И от този момент започват тайното храносмилане и мълчанието, и сляпата нощ на пашкула, и отвращението, и съмнението, и болката, защото всяко преображение е болезнено. Вече ти подхожда не да се разпалваш, а да останеш верен, без да разбираш, понеже няма какво да очакваш от себе си — този, който си бил вчера, трябва да умре.

Ти вече ще бъдеш само пориви на съжаления, устремени към прохладата на твоята къща и сребърния съд, който е часът за чай при нея, преди любовта. Жесток ще бъде за теб дори споменът за клонката, полюшваща се под прозореца, или за обичайното кукуригане на петел в двора ти. Ще кажеш: „Аз бях от моя дом!“, защото вече не си отникъде. Ще си спомниш отново тайната на магарето, което събуждаше по изгрев — ти знаеш нещо за коня или за кучето си, понеже те ти отговаряха. Ала за този, който е сякаш зазидан в тебе, не знаеш дали обича или не обича по свой начин ливадата си, обора си или теб самия. И от дълбините на твоето изгнание изпитваш нужда да преметнеш още веднъж ръка около шията му или да го потупаш по муцуната, може би за да го омаеш като някой слепец в непрогледния му мрак. И когато дойде денят на пресъхналия кладенец, от който едва се процежда зловонна кал, доверените тайни на твоята чешма навярно жегват сърцето ти.

Така пак се затваря над теб пашкулът на пустинята, защото от третия ден нататък стъпките ти започват да лепнат в смолата на пространството. Това, което ти се съпротивлява, те въодушевява и ударите на бореца извикват твоите ответни удари. Ала пустинята приема стъпките една след друга като безмерна аудиенция, която би погълнала словата и би те отвела до безмълвието. Ти напрягаш сили от разсъмване и тебеширеното плато, което очертава хоризонта от лявата ти страна, изобщо не се е завъртяло чувствително при спускането на вечерта. Ти се изтощаваш като детето, което твърди, че лопатка след лопатка премества планината. Ала тя не обръща внимание на неговия труд. Ти си сякаш изгубен в една безмерна свобода и вече гасне твоето пламенно усърдие. Така, мой народе, по време на тези пътувания всеки път съм те хранил с камъни и поил с тръни. Смразявал съм те с нощния мраз. Излагал съм те на тъй горещи пясъчни ветрове, че е трябвало да приклекнеш в пясъка, закачулил глава с дрехите си, с уста, пълна със скърцащ пясък, процеждащ безплодно водата си към слънцето. И опитът ме е научил, че всяка утешителна дума е била безполезна.

— Ще настане — казвах ти — вечер, подобна на морско дъно. Насипаният пясък ще заспи в спокойни дюни. Ти ще вървиш в прохладата по податлива и твърда почва…

Ала докато ти говорех, усещах по устните си вкус на лъжа, защото чрез въображението аз те подтиквах да се превърнеш в някой, различен от теб. И в мълчанието на моята обич изобщо не се възмущавах от обидите ти:

— Възможно е, господарю, ти да имаш право! Бог навярно утре ще преобрази неузнаваемо оцелелите в блажена тълпа. Но какво значение имат за нас тези непознати! В момента ние сме само шепа скорпиони, затворени в обръч от живи въглени!

И такива трябваше да бъдат те, Господи, заради Твоята слава.

Или очиствайки небето като саблен удар, пробуждаше се в своята нощна безпощадност северният вятър. Голата земя се изпразваше от топлина и хората зъзнеха сякаш приковани от звездите. Какво имах да кажа?

— Пак ще изгрее зората и светлината. Топлината на слънцето ще се разлее сладостно като кръв по крайниците ви. И затворили очи, ще усетите как то прониква в телата ви…

Но те ми отговаряха:

— На наше място Бог навярно ще постави зеленчукова градина с благодатни растения, които той ще наторява в добротата си. Ала тази нощ ние не сме нищо, освен леха ръж, изложена на вятъра.

И такива трябваше да бъдат те, Господи, заради Твоята слава.

Тогава, отдръпвайки се от тяхната слабост, аз молех Бога:

„Господи, достойно е, че те отказват моите фалшиви напитки. От друга страна, нямат голямо значение техните жалби: аз приличам на хирурга, който възстановява плътта и я кара да крещи. Познавам запаса от радост, зазидан в тях, макар да не зная думите, които биха могли да го отключат. Несъмнено той съвсем не е предназначен за този миг. Важно е да узрее плодът, преди да освободи меда си. Ние преживяваме час на горчивина. В нас няма нищо, освен стипчив вкус. На времето, което тече, е отредено да ни изцери и да ни превърне в радост заради Твоята слава.“

И като поемах по-нататък, аз продължавах да храня моя народ с камъни и да го поя с тръни.

Ала подобна най-напред на другите, без нищо да я отличава в началото от безбройните стъпки, вече изпаднали в пространството, ние правехме чудодейната стъпка. Празник, увенчаващ церемониала на вървежа. Благословен миг измежду други мигове, който разкъсва пашкула и отдава своето крилато съкровище на светлината.

Така водех моите хора към победата през несгодите на войната. Към светлината през нощта, към мълчанието на храма през пренасянето на камъните, към отклика, който намира поемата, през безплодността на граматиката, към гледката от планинските върхове през пукнатините и срутените тежки камъни. По време на прехода не отдавам значение на твоите отчайващи несгоди, защото се отнасям недоверчиво към лиризма на гъсеницата, която си вярва, че е влюбена в летенето. Достатъчно е тя да се самоизяжда при храносмилането на своето преображение. И ти да пребродиш твоята пустиня.

Ти не разполагаш със запечатаните в теб съкровища от радост, които преди часа въобще не е разрешено да отключваш. Голямо е наистина удоволствието, изпитвано при шахматната игра, когато победата увенчава твоята находчивост, ала съвсем не е в моя власт да ти доставя това удоволствие като подарък извън церемониала на играта.

Ето защо искам на етажа на дъските и гвоздеите да пееш химните на майсторите на гвоздеи и на дърводелците, а не химна на кораба. Тъй като аз ти предлагам скромните победи на гладката дъска и на изкования гвоздей, които ще изпълнят със задоволство сърцето ти, ако отначало си вървял към тях. Хубаво е твоето неодялано дърво, когато се бориш за гладката дъска. Хубава е твоята гладка дъска, когато се бориш за кораба.

Познавах оня, който, макар да се подчиняваше на церемониала на шахматната игра, тайно се прозяваше и местеше в отговор ходовете си с безучастна снизходителност, както закоравелият по сърце се съгласява да развлича децата.

— Погледни моята бойна флота — казва седемгодишният капитан, който е наредил пред теб три камъчета.

— Хубава бойна флота наистина — отговаря закоравелият по сърце, който преценява камъчетата с тъп поглед.

Който от тщеславие нехайно пропуска да прецени като съществен церемониала на шахматната игра, изобщо няма да усети вкуса на своята победа. Който от тщеславие нехайно пропуска да си създаде свой бог от дъските и гвоздеите, изобщо няма да построи кораба.

Драскачът, който никога няма да построи нищо, предпочита химна на кораба пред химна на майсторите на гвоздеи и на дърводелците, понеже е изтънчен; щом като корабът е подготвен за път, пуснат на вода и с издути от вятъра платна, вместо да ми заговори за непрестанната борба с морето, той вече ще ми възхвалява пеещия остров, който несъмнено осмисля дъските и гвоздеите, после осмисля борбата с морето, но при условие, че не си подценил нищо от последователните преображения, в резултат на които този остров ще се роди. Ала тоя тук, още при вида на първия гвоздей, оплетен в разложението на мечтата, ще ми възпее пъстроцветни птици и залези над коралите, които ще ме отвратят, защото предпочитам хрупкавия хляб пред подобни сладости, които, на всичко отгоре, ще ми се сторят подозрителни, тъй като има дъждовни острови, където птиците са сиви, и за да обикнем острова, когато стигнем до него, аз бих желал да чуя химна, който би накарал сърцето ми да откликне на сивото небе от безцветни птици.

Но аз, който не се мъча да строя без камъни моята катедрала и стигам до същността само като увенчаване на многообразието, аз, който не бих схванал нищо от цветето, ако не съществуваше едно самобитно цвете с определен брой венчелистчета, а не друг, с такъв избор на багрите, не друг, а аз, който съм изковал гвоздеите, рендосал дъските и поел един подир друг опасните тласъци от рамото на морето, аз мога да ти възпея острова, оформен и богат със същина, който съм изтръгнал със собствените си ръце от моретата.

Така е и с любовта. Ако моят драскач ми я възхвалява в нейната всеобхватност, какво ще науча за нея? Но жената, която е своенравна, ми разкрива един път. Тя говори така, а не иначе. Усмихва се така, а не иначе. Никоя не прилича на нея. И все пак, ето че привечер, когато се облакътя на прозореца, вместо да се сблъскам със своеобразната стена, струва ми се, че откривам Бога. Защото ти са потребни истински пътеки, с такива извивки, с такъв цвят на земята и такива шипки от двете страни. Само тогава ти отиваш някъде. Който умира от жажда, в мечтите си крачи към изворите. Обаче умира.

Така е и с моето милосърдие. Ето че започваш да декламираш за насилията над деца и ме хващаш да се прозявам. Ала ти не си ме отвел никъде. Казваш ми: „При онова корабокрушение са се удавили десет деца…“, ала аз не разбирам нищо от аритметика и няма да заплача два пъти по-силно, ако броят им е два пъти по-голям. Впрочем, въпреки че стотици хиляди от тях са умрели от основаването на империята, случва ти се да изпитваш наслада от живота и да си щастлив.

Ала аз ще заплача за някое, ако ти съумееш да ме отведеш до него по своеобразната пътека и както чрез това цвете достигам до цветята, случва се така, че чрез него аз ще преоткрия всички деца, ще заплача, и то не само за всички деца, но за всички хора.

Един ден ти ми беше разказал за онова, луничавото, куцото, униженото, което селото мразеше, понеже то живееше там като паразит, изоставено, дошло една вечер незнайно откъде.

Крещяха му:

— Ти си напаст за нашето хубаво село. Ти си гъба, поникнала върху нашия корен!

Ала срещайки го, ти му казваше:

— Ти, луничавото, нямаш ли си татко?

А то не отговаряше.

Или пък, понеже то имаше за приятели само животните и дърветата, ти му казваше:

— Защо никога не играеш с твоите връстници?

И то повдигаше рамене, без да ти отговори. Защото връстниците му хвърляха камъни по него заради това, че куцаше и идеше отдалече, където всичко е лошо.

Когато се осмеляваше да се приближи до игрите, хубавите момчета, най-добре сложените се изстъпваха пред него:

— Ти ходиш като рак и твоето село те е изплюло! Ти загрозяваш нашето! То беше хубаво село, ходещо право напред!

Тогава ти виждаше как то просто се обръщаше и се отдалечаваше, влачейки крак.

Ти му казваше, когато го срещнеш:

— Ти, луничавото, нямаш ли си майка?

Ала то не ти отговаряше. Поглеждаше те — време колкото за една светкавица — и се изчервяваше.

Все пак, тъй като си го представяше тъжно и огорчено, ти въобще не разбираше спокойната му кротост. Такова беше то. Такова, а не друго.

Настана вечерта, когато онези от селото поискаха да го прогонят с тояги:

— Това семе на недъгавостта, да върви да се загнездва другаде!

Ти го попита тогава, след като бе го защитил:

— Ти, луничавото, нямаш ли си брат?

Тогава лицето му светна и то те погледна право в очите:

— Да! Имам си брат!

И цялото изчервено от гордост то ти разказа за своя по-голям брат, този брат, а не друг.

Капитан някъде в империята. Чийто кон бил такъв на цвят, а не друг, и на чиято задница той го бил качил, него, куцото, него, луничавото, в един ден на слава. В такъв ден, а не в друг. И още веднъж щял да се появи по-големият брат. И този по-голям брат щеше пак да го качи на задницата на коня, него, куцото, него, луничавото, пред лицето на селото. „Само че, казваше ти детето, аз ще го помоля този път да ме сложи пред себе си, на шията, и той ще се съгласи! Аз ще съм този, който ще гледа. И аз ще съм този, който ще казва: наляво, надясно, по-бързо!… Защо брат ми би ми отказал? Той е доволен, когато ме вижда да се смея. Тогава ще сме двама!“

Тъй като то е нещо различно от кривокрак предмет, загрозен от лунички. То е нещо различно от самото себе си и от своята грозота. То е една кръв с брат си. И то се е разхождало на задницата на един боен кон в един ден на славата!

И се сипва зората на завръщането. И ти намираш детето седнало на ниската стена, с провесени нозе. И другите го замерят с камъни:

— Ей! Ти, кривокракото, дето не може да тича!

Ала то те гледа и ти се усмихва. Ти си свързан с него чрез едно съглашение. Ти си свидетел на недъгавостта на тези, които виждат в него само куцото, само луничавото, защото то има брат с боен кон.

И братът днес ще го измие от тези храчки и ще издигне от своята слава крепост срещу камъните. И то, хилавото, ще бъде пречистено от могъщия вятър на един галопиращ кон. И хората вече няма да виждат грозотата му, понеже неговият брат е хубав. Ще бъде измито унижението му, защото неговият брат е преизпълнен с радост и слава. И то, луничавото, ще се сгрее на неговото слънце. И отсега нататък другите, щом го разпознаят, ще го канят на всичките си игри: „Ти, който имаш брат, ела да потичаш с нас… ти си хубав заради брат си.“ И то ще помоли брат си да качи и тях, един подир друг, на шията на бойния си кон, за да бъдат и те на свой ред утолени от вятъра. То не би могло да бъде злопаметно към този невръстен народ заради невежество му. То ще ги обича и ще им каже: „При всяко завръщане на моя брат ще ви събирам и ще ви разказвам за битките му…“ Тъй че то се притиска към теб, защото ти знаеш. И за теб то не е тъй уродливо, понеже ти виждаш брат му през него.

Ала ти идваше да му кажеш да забрави, че има рай и изкупление, и слънце. Ти идваше да го лишиш от бронята, която го правеше смело под камъните. Ти идваше да го подчиниш на неговата кал. Ти идваше да му кажеш: „Мой малък човеко, потърси друг начин да съществуваш, защото няма какво да очакваш от разходка на задницата на един боен кон.“ И как би могъл да му съобщиш, че неговият брат е бил изгонен от войската, че се е упътил засрамен към селото, че куца, по пътя, накланяйки се толкова ниско, че го замерват с камъни? И ако сега ти ми кажеш:

— Аз самият го изрових, мъртъв, от блатото, където се удави, защото не можеше повече да живее по липса на слънце…

Тогава аз ще заплача за слабостта на човешката природа. И чрез прелестта на това луничаво лице, а не на друго, на този боен кон, а не друг, на тази разходка на задницата в един ден на славата, а не на друга, на този срам в началото на селото, а не на друг, на това блато накрая, за чиито гъски ти ми разказа, и за бедняшкото пране, което е съхнело по бреговете, ето че аз срещам Бог, тъй далеч стига моето милосърдие през хората, защото ти си ме повел по истинската пътека, като ми заговори за това дете, а не за някое друго.

Въобще не търси отначало някаква светлина, която да е предмет измежду други предмети, светлината на храма увенчава камъните.

Като смазваш чинно пушката си и заради пушката, и заради смазката, като отброяваш крачките си по пътя за обход, като отдаваш чест на ефрейтора си и заради ефрейтора, и заради отдаването на чест, ти подготвяш в себе си просветлението на часовоя — като местиш шахматните си фигури, приемайки сериозно условностите на играта, като почервеняваш от гняв, когато съперникът ти не спазва правилата, ти подготвяш в себе си просветлението на победителя на шах. Като шибаш с ремък животните си, като роптаеш против жаждата, като проклинаш пясъчните ветрове, като се спъваш и зъзнеш, и изгаряш — при условие, че оставаш верен не на патетиката на крилете, която е само фалшива поезия на етажа на гъсеницата, а на длъжността си във всеки един миг, — ти можеш да се домогнеш до просветлението на поклонника, който по внезапното разтуптяване на сърцето си ще усети по-късно, че е направил чудодейната стъпка.

Беше ми отказана властта да отключа запаса на радостта ти, колкото и поетично да ти говоря за него. Но аз мога да ти помогна на етажа на материалите. Говорил съм ти за поддръжката на кладенците, за изцеряването на мехурите по дланите, за геометрията на звездите, както и за възлите на въжетата, когато някой от сандъците ти се плъзга накриво. За да ти изпее химна им, аз извиках оня, който преди да стане камилар петнадесет години наред бе плавал по море, без да открие в подреждането на букети от цветя, нито в изкуството на танцьорките да носят накити извор на по-вълнуваща поезия. Има възли, които привързват кораби и които някое детско пръстче кара да изчезнат безследно само с едно докосване. Други, които изглеждат по-прости от извивката на лебедова шия, ала ти можеш да предложиш един от тях на своя другар и да се обзаложиш против неговата победа. И ако той се обзаложи, не ти остава нищо, освен да се разположиш удобно, за да се посмееш до насита, понеже подобни възли докарват до бяс. И моят учител не забравяше в съвършенството на своите знания, макар да бе едноок, с крив нос й извънредно кривокрак, тънките лентички, с които е подходящо да украсиш подаръка за любимата. Като успехът е пълен само ако любимата може да ги развърже със същия жест, с който къса цветята. „Тогава, казваше ти той, твоят подарък най-сетне я очарова и тя надава вик!“ И ти затваряше очи, толкова уродлив беше той, когато имитираше любовния вик.

Защо бих се засегнал от подробности, които ти изглеждат фалшиви и нищожни? Морякът възхваляваше едно изкуство, за което от опит знаеше, че може да преобрази обикновеното въже във въже за теглене и спасяване от удавяне. И понеже се оказваше, че играта е условие за извисяването ни, аз й придавах стойност на молитва. Но безспорно малко по малко, с изнизването на дните, когато твоят керван се е износил, ти вече не можеш да му въздействаш и ти липсва силата на простите молитви, свързани с възлите на въжета или кожените ремъци, или очистването на сухи кладенци от пясъка, или упътването по звездите. Около всеки един се е уплътнила черупката от мълчание и всеки става рязък в думите, подозрителен към шумове и корав по сърце.

Въобще не се тревожи. Пашкулът вече се разкъсва.

Ти си заобиколил някое препятствие, изкачил си някакво възвишение. Нищо още не отличава камъните и тръните в пустинята, където се мъчиш, от вчерашните камъни и тръни и ненадейно извикваш: „Ето я!“ с разтуптяно сърце. Твоите другари от кервана бледи се струпват край теб. Всичко току-що се е променило в сърцата ви като при изгрев-слънце. Всички жажди, всички мехури по дланите и нозете, всички изтощения под обедното слънце, всички нощни мразове, всички пясъчни ветрове, които скърцат между зъбите и ослепяват, всички изоставени животни, всички болни и дори обичните другари, които сте погребали, изведнъж са ви овъзмездени стократно, не чрез пиянството на едно угощение, не чрез прохладата на сенките, не чрез блещукащите цветове на девойките, които перат в синята вода, нито даже чрез славата на куполите, увенчаващи свещения град, а чрез един неуловим знак, чрез обикновената звезда, с която слънцето освещава най-високия от куполите, самата тя невидима, понеже е толкова далечна още, от която вероятно те разделят пукнатините на земната кора, където пропадащият път потъва, лъкатушейки, в бездната, после стръмните високи скали, които трябва да изкачиш, където тежестта ти те тегли надолу, после пак пясък и пясък и сред пресушените ти мехове и твоите болни и твоите умиращи една последна вечеря на слънцето. Запасите от радост, за които изобщо не ставаше дума да се отключат, са зазидани във вас и ето че внезапно, сред камъните и тръните, там, където пясъкът има змии вместо мускули, една невидима звезда, по-бледа от Сириус, наблюдавана през нощите на самума, тъй далечна, че тези от вас, които нямат орлов поглед, не могат изобщо да я забележат, с тъй слаба светлина, че щом слънцето се завърти едва, тя ще угасне, едно намигване на звезда, и дори не това намигване на звезда, а за тези, които нямат зрение на орел, отражението, в очите на този, който вижда, на едно намигване на звезда, отражението на едно отражение на звезда ви преобразява. Всички обещания са били изпълнени, всички награди са били дадени, всички несгоди са били възмездени стократно, тъй като един-единствен измежду вас с орлов поглед изведнъж се е спрял и показвайки с пръст една посока в пространството, е казал: „Ето я!“

Всичко е приключено. Наглед нищо не си получил. И все пак си получил всичко. Ето те наситен, превързан, утолен. Казваш: „Мога да умра, аз видях града, аз умирам благословен!“ Тук също не става дума за някакъв неубедителен контраст, както при утоляването на жаждата след жаждата. Говорил съм ти за нищожната сила на контрастите. И къде виждаш пустинята да е разхлабила прегръдка? Тук не става въпрос за обрат на съдбата, защото приближаването на смъртта нищо не отнема от радостта ти, ако водата липсва, ала става така, че те е създал церемониалът на пустинята и затова, че си му се подчинил докрай, ти се доближаваш до празника, който за теб е появата на една златна пчела.

Не мисли, че преувеличавам. Спомням си за деня, когато изгубен сред девствени плата намерих човешки дири и ми се стори, че се напрягам, за да умра сред своите. И тъй, нищо не отличаваше един пейзаж от друг, освен слаби следи в пясъка, полуизтрити от вятъра. И всичко беше преобразено.

И какво видях аз, който в мълчанието на моята обич изпитвам състрадание към теб, мой народе? Наблюдавах те как шибаш с ремък животните, как крачиш, изпразнен от самия себе си под слънцето, как плюеш пясък, как ругаеш понякога съседа си, освен ако, натрупвайки подобни стъпки, не предпочиташе мълчанието. Аз не съм ти дал нищо освен скъперническа храна, постоянна жажда, изгаряне от слънцето и мехури по дланите. Храних те с камъни и те поих с тръни. После, щом дойде часът, ти показах отражението на отражението на една пчела. И ти извика от благодарност и любов.

Ах! Лека е обвивката на моите дарове. Ала какво значение имат теглото или броят? Само като отворя ръка, аз мога да освободя една армия от кедри, която ще изкачи планината! Достатъчна е една семчица!