Цитадела (2 част)

CLXXIX

Музикален инструмент без музикант, очарован от звуците, които издаваш. Виждал съм така детето да се забавлява, като подръпва струните, и да се радва на силата на ръцете си. Ала звуците никак не ме интересуват, аз искам да видя как се пренасяш в мен. Но нямаш какво да пренасяш, понеже теб въобще те няма, щом нехаеш да се само осъществиш. И подръпваш наслуки струните си, в очакване на по-странен звук от предишния. Защото те измъчва надеждата да срещнеш творбата сред пътя (сякаш става дума за плод, който да намериш извън себе си) и да върнеш обратно в плен своята поема.

Но аз искам да си семе със здрави устои, което усвоява почвата наоколо заради своята поема. Искам да си с изградена душа, вече готова за любовта — а не търсещ във вечерния вятър някакво лице, което да те плени, понеже в теб няма нищо за пленяване.

Така ти възхваляваш любовта.

Така ти възхваляваш справедливостта. А не справедливите неща. И лесно ще станеш несправедлив в частните случаи, за да й услужиш.

Ще възхваляваш любовта към ближния, но лесно ще станеш жесток в частните случаи, за да й услужиш.

Ще възхваляваш свободата и ще струпваш в твоите затвори тези, които въобще не пеят като теб.

И тъй, аз познавам справедливи хора, а не справедливостта. Свободни хора, а не свободата. Хора, одухотворени от любовта, а не любовта. Както не познавам нито красотата, нито щастието, а щастливи хора и красиви неща.

Ала е трябвало най-напред да се действа и да се гради, и да се учи, и да се твори. После идват наградите.

Но те, обитаващи парадното си ложе, считат, че е по-просто да достигат същността, без преди това да градят многообразието. Същото е при пушача на хашиш, който си доставя за няколко гроша опияненията на твореца.

Те приличат на проститутките, отворени за вятъра. И кой ще им поднесе някога любовта?