Цитадела (2 част)

CLXXXIV

Меланхолия ме обзе, измъчвах се от мисълта за хората. Всеки се е обърнал към себе си и вече не знае какво да пожелае. Какви блага би си пожелал, ако искаш да ги подчиниш на себе си и те да те обогатят? Дървото, разбира се, търси соковете в почвата, за да се храни с тях и да ги превърне в своя плът. Животното търси тревата или друго животно, което ще превърне в своя плът. И ти също се храниш. Ала какво ще пожелаеш извън храната, което ти самият да можеш да оползотвориш? Ласкателството е приятно за твоята гордост, затова наемаш хора да ти ръкопляскат. И те ти ръкопляскат. И ето че за теб ръкоплясканията губят смисъл. Килимите от дълговлакнеста вълна придават уют на дома, затова ги поръчваш от града. Натрупваш ги в къщата си. И ето че те са безплодни. Завиждаш на съседа си, че има царско имение. Отнемаш му го. Настаняваш се в него. И то не е в състояние да ти предостави нищо, което да представлява интерес за теб. Има някаква служба, до която се домогваш. И кроиш интриги, за да я получиш. Получаваш я. И тя се оказва само празна къща. Защото, за да се почувствуваш щастлив, съвсем не е достатъчно една къща да е разкошна или удобна, или богато украсена, и да можеш да се разполагаш в нея, с мисълта, че е твоя. Преди всичко заради това, че не съществува нищо, което да е твое, понеже ще умреш и важното е не тя да ти принадлежи — защото от това тя се разхубавява или принизява, — а ти да й принадлежиш, тъй като тогава тя те отвежда някъде, както е при дома, който ще подслони династията ти. Ти намираш радост не в предметите, а в пътищата, които те разкриват пред теб. А и защото би било прекалено лесно някой себичен и мрачен негодяй да може да си осигури живот сред изобилие и разкош само като храни илюзията, че е принц, крачейки напред-назад пред царския дворец: „Това е моят дворец“, ще си каже той. И в действителност на истинския господар дворецът в изобилието си не му служи за нищо в момента. По всяко време той обитава само една стая наведнъж. Случва му се да затвори очи или да чете, или да разговаря и така да не вижда нищо дори от тази стая. Както е възможно и по време на разходка в градината да обърне гръб на архитектурата. И все пак той е господарят на двореца, горд е с него и може би облагороден в сърцето си, и носи в себе си дори безмълвието на тънещата в забрава зала на Съвета, и даже мансардите и подземията. Следователно би могло да бъде част от играта на просяка — понеже нищо извън мисълта не го различава от владетеля — да си въобрази, че е господар, и да ходи бавно напред-назад като паун, сякаш е облякъл душа с шлейф. И все пак малко резултатна ще е играта и измислените чувства ще имат дял в загниването на мечтата. Едвам ще му подейства слабата мимикрия, която те кара да се свиваш от ужас, когато ти описвам някое клане, или да се радваш на смътното щастие, за което ти разказва някоя песен.

Това, което има отношение към тялото ти, ти си го присвояваш и го превръщаш в своя плът. Ала невярно е да твърдиш, че постъпваш по същия начин с нещата, отнасящи се до ума и сърцето. Защото малко истини съдържат доставените от храносмилането ти радости. Но освен това ти не смилаш нито двореца, нито сребърния съд, нито дружбата на твоя приятел. Дворецът ще си остане дворец и съдът ще си остане съд. И приятелите ти ще продължат да си живеят.

Тъй че аз съм носителят на действието, който от един просяк, привидно приличен на царя, понеже наблюдава двореца, или по-добре вместо двореца — морето, или по-добре вместо морето — Млечния път, но не умее да извлече нищо за себе си от този мрачен поглед към простора, изтръгва един истински цар, въпреки че наглед нищо не се е изменило. И в действителност тук не би имало нищо външно за промяна, понеже са същите господар и просяк, същите са мъжът, който обича, и този, който оплаква изгубената любов, когато седят на прага на своя дом в покоя на вечерта. Ала единият от двамата, и може би по-здравият и по-богатият, и по-надареният с ум и сърце, ако никой не го задържи, ще иде тази вечер да се хвърли в морето. Следователно, за да може от теб, който си единият, да бъде изтръгнат другият, няма нужда да ти се доставя нищо, което да е видимо и материално, или да бъдеш променян в каквото и да било. Достатъчно е да те науча на езика, позволяващ ти да разчетеш в това, което е около теб и вътре в теб, някое ново и парещо за сърцето лице, както се случва, когато си мрачен, с няколко фигури от грубо дърво, разположени наслуки върху една дъска, но които, ако съм те издигнал до науката за шахматната игра, ще ти осветлят проблема си.

Затова ги наблюдавам внимателно в мълчанието на моята обич, без да ги упреквам за отегчението им, което не идва от тях, а от езика им, знаейки че само един език отличава царя победоносец, който вдишва вятъра на пустинята, от просяка, опиващ се от същата крилата река, но че щях да съм несправедлив, ако упреквах просяка, без най-напред да съм го изтръгнал извън самия него, че не изпитва чувствата на ликуващ в своята победа цар.

Аз давам ключовете на простора.