Цитадела (2 част)

CXCVII

Познавах човека, който принадлежеше само на себе си, понеже презираше дори куртизанките. Говорил съм ти за оня министър с обемист корем и тежки клепачи, който, след като ме бе предал, наруши дадената клетва и се отрече от съучастниците си в часа на мъчението, предавайки по такъв начин самия себе си. И как не би предал и единия, и другия? Ако ти произхождаш от един дом, от едно имение, от един бог, от една империя, ти ще спасиш чрез жертвата си това, на което принадлежиш. Така е със скъперника, който е едно със съкровището си. Той е превърнал в свой бог един рядък диамант. Той ще умре, защитавайки го от крадците. Но съвсем не е така с чревоугодника. Той се смята за идол. Неговите диаманти са едно с него и му правят чест, но той не е едно с тях в замяна. Той е граничен знак и стена, а не път. И ако сега ти имаш власт над него и го заплашиш, в името на какъв бог ще умре той? В него няма нищо освен корем.

Любов, която се излага на показ, е вулгарна. Който обича, съзерцава и общува в мълчание със своя бог. Клонката е намерила своя корен. Устните са намерили своята кърмеща гръд. Сърцето влага усилията си в молитвата. Аз нямам какво да правя с чуждото мнение. Така скъперникът сам крие от всички съкровището си.

Любовта е безмълвна. Ала обемистите форми прибягват до барабаните. Какво са обемистите форми, ако въобще не са изложени на показ? Какво е един идол без поклонници? Нищо не представлява изображението от боядисано дърво, което дреме под отпадъците в плевнята.

Тъй че моят министър с обемист корем и тежки клепачи имаше навик да казва: „Моето имение, моите стада, моите дворци, моите златни канделабри, моите жени.“ Много необходимо беше той да съществува. Той обогатяваше поклонника, който се просваше на земята пред него. Така и вятърът, който няма нито тегло, нито мирис, разбира, че съществува, като набраздява житата. „Аз съществувам, мисли си той, понеже превивам.“

Тъй моят министър се радваше не само на възхищението, но и на омразата. Тя стигаше до ноздрите му като доказателство за собствената му значимост. „Аз съществувам, понеже изтръгвам викове.“ Затова той минаваше като волска кола през корема на народа.

Също така в него нямаше нищо освен вятър от вулгарни думи, изпълващи един мех. Защото за да съществуваш, е важно да израства дървото, с което си едно. Ти си само пренос, път и преход. Искам да видя твоя Бог, за да повярвам в теб. А моят министър беше само яма за трупане на материали.

Затова произнесох тази реч пред него:

„След като тъй дълго те слушах да казваш «Аз… аз… аз…», отзовах се в добротата си на призива на твоите барабани и те погледнах. Не видях нищо освен склад за стоки. За какво ти служи притежанието? Ти си дюкян или шкаф, но нито по-полезен, нито по-реален от някои шкаф или дюкян. Харесва ти да казват «шкафът е пълен», ала кой е той?

Ако заповядам да ти отсекат главата, за да се поразсея с твоята гримаса, какво ще се промени в империята? Твоите сандъци ще си останат на мястото. Отдаваше ли ти на богатствата си нещо, което би могло да им липсва?“

Шкембелията изобщо не разбираше въпроса, ала тъй като се обезпокои, дишаше трудно. Тогава продължих:

„Въобще не си мисли, че се тревожа в името на трудно обяснима справедливост. Хубаво е съкровището, което тежи в подземията ти и не то ме възмущава. Несъмнено ти си грабил империята. Но семчицата също ограбва земята, за да изгради дървото. Покажи ми дървото, което си изградил ти?

Съвсем не ме притеснява това, че за да може някой скулптор да се облече и нахрани, вълнената дреха или пшеничният, хляб са взети от потта на пастира и орача. Дори те да не го съзнават, тяхната пот се превръща в лице от камък. Поетът ограбва хамбарите, защото той се храни със зърно, без да допринася за реколтата. Ала той служи на една поема. Аз си служа с кръвта на синовете на империята, за да съградя победи. Но основавам империята, чиито синове да бъдат те. Скулптура, дърво, поема, империя? Покажи ми на какво служиш ти. Защото ти си само талига, път и пренос…

Когато ще си повтарял в течение на хиляди години «аз… аз… аз…», какво ще науча за твоите дела? В какво са се превърнали чрез теб именията, скъпоценните камъни и запасите от злато? Въобще не мисли, че се измъчвам срещу ледника в името на блатата. Няма да тръгна да упреквам семчицата за ненаситния й грабеж. Тя е само фермент, който забравя за себе си, и дървото, което освобождава, ограбва самата нея. Ти си грабил, ала кой, ведно с теб, ограбва теб?

Хубава беше тази царица от далечно царство. И диамантите, добити с пот от народа й, ставаха диаманти на царица. И разбойниците и скитниците от нейните земи, когато слизаха на чуждите брегове, се присмиваха на тамошните скитници и разбойници: «Вашата царица, казваха те, не е обсипана с диаманти! Нашата сияе с лунен и звезден блясък…» Но ето че твоите бисери, твоите диаманти и твоите имения се свързват у теб, без да възхваляват нищо освен обемистите форми на един увиснал корем. От тези разпръснати материали ти изграждаш един храм, който е просташки и не извисява материалите. Ти си възел на тяхното многообразие и този възел им вреди. Бисерът, който краси пръста ти, е по-малко красив, отколкото обикновено обещание на морето. Аз ще разкъсам този възел, който ме възмущава и ще направя от твоята постройка постелка и тор за други дървета. А с теб какво да правя? Какво да правя със семката на дърво, чрез която земята погрознява както плътта през гнойника?“

Все пак желаех висшата справедливост, на която служех, да не се смесва с някаква хилава справедливост. „Случайността на една долна постъпка, казвах си, е свързала едно съкровище, което, ако се раздели на части, не би представлявало нищо. То извисява оня, който го притежава, но е важно притежателят му да извисява съкровището. Аз бих могъл да го разделя на части, да го разпределя и превърна в хляб за народа, но хората от моя народ, тъй като са многобройни, малко ще бъдат извисени от това еднодневно увеличение на храната. Веднъж изграденото дърво е красиво, искам да направя от него мачта на кораб, а не да го разпределя на цепеници между всички за един час топлина. Защото малко ще ги извиси един час топлина. Ала всецяло ще разхубави всички един пуснат в морето кораб.

Искам да изтръгна от това съкровище образ, който би могъл да зарадва сърцата. Искам да върна на хората вкуса на чудото, защото е добре ловците на бисери, които живеят в бедност — тъй трудно е да бъдат различени бисерите от морското дъно, — да вярват във вълшебната перла. По-богати са те с една перла, намерена веднъж годишно от един-единствен човек, която променя съдбата му, отколкото от незначителното количество допълнителна храна, което се дължи на равната подялба на всички морски бисери, защото само тази, която е единствена, разхубавява за всички дъното на моретата.“