Цитадела (2 част)

CXC

Разкри ми се познанието, че съвсем не са от едно и също естество приемането на смъртната опасност и приемането на смъртта. И съм виждал младежи, които гордо презираха смъртта. И то за това, че, общо взето, имаше жени, за да им ръкопляскат. Ти се връщаш от война и ти харесва химна, който ти пеят очите им. И приемаш да бъдеш изпитан като желязото, където залагаш своята мъжественост, защото това е единственото, което съществува и което ти предлагаш и рискуваш да загубиш. И добре го знаят играчите, които залагат богатството си на зарове, защото нищо от богатството им не им служи в момента, но ето че то става залог на един зар и буди вълнение в ръката, и ти хвърляш на грубата маса златните си кюлчета, които се превръщат в ширнали се равнини, пасища и жътви в твоето имение. Тъй че мъжът се връща, пристъпвайки в светлината на своята победа, с рамо, натежало от завладените оръжия, може би дори обагрени с кръв. И ето че той сияе само за кратко време навярно, но за известно време. Защото не можеш да живееш от твоята победа.

Тъй че приемането на смъртната опасност е приемане на живота. И любовта към опасността е любов към живота. Също както и победата беше твоят риск от поражението, надмогнат от творението ти, и ти никога не си виждал човека, царуващ без риск над домашните животни, да се хвали, че е победител.

Но аз изисквам повече от теб, ако поискам да си войник, полезен за империята. Макар тук да има един труден за преодоляване праг, защото едно е да приемаш смъртната опасност, а друго — да приемаш смъртта.

Искам ти да изхождаш от едно дърво и да си подчинен на дървото. Искам гордостта ти да обитава дървото. И животът ти — за да придобие смисъл.

Приемането на риска е подарък само за теб самия. Ти обичаш да дишаш с пълни гърди и да имаш власт над момичетата чрез своя блясък. И това приемане на риска — ти имаш нужда да разказваш за него, то е разменна монета. Както са самохвалковци моите ефрейтори. Ала те все още почитат само себе си.

Едно е да загубиш богатството си на зарове за това, че си поискал да го усетиш и да го затвориш цялото в ръката си, за това, че си поискал да го почувствуваш в ръката си, осезаемо и веществено, и напълно реално дори в момента, с тежестта му на прибраната слама и класове в хамбара, и животните по пасищата, и селата с дихание на лек дим, които са признак на човешко присъствие, а друго е да се откажеш от същите хамбари, от същите животни, от същите села, за да продължиш да живееш. Друго е да направиш богатството си пронизващо и парещо в мига на опасността и да го отречеш като някой, който се отърсва от дрехите си една по една и презрително обелва като кора от себе си сандалите на плажа, за да се слее гол с морето.

Потребно ти е да умреш, за да се слееш.

Потребно ти е да преживееш като стариците, които вадят очите си да бродират църковни одежди, с които обличат своя Бог. Те се преобразяват в Божие одеяние. И лененото стъбло чрез чудото на техните пръсти се преобразява в молитва.

Защото ти си само път и преход и можеш реално да живееш само от това, което преобразяваш. Дървото преобразява пръстта в клони. Пчелата — цветето в мед. И твоята оран — черната земя в пожар от жита.

За мен е важно преди всичко твоят Бог да е по-реален за теб от хляба, в който впиваш зъбите си. Тогава ще се опияниш до саможертва, която ще бъде сливане в любовта.

Ала ти всичко си разрушил и всичко си разпилял, изгубил смисъла на празника и повярвал, че си станал по-богат като разпределяш запасите си ден за ден. Защото се заблуждаваш за смисъла на времето. Дошли са твоите историци, твоите логици и твоите критици. Разгледали са материалите и тъй като нищо не са разчели през тях, са те посъветвали да им се наслаждаваш. И ти отказа поста, който беше условие за празничното угощение. Отказа да отделиш част от житото, което, щом бъде изгорено за празника, създаваше светлината на житото.

И заслепен от жалката си аритметика, ти не схващаш вече, че съществува един миг, който струва колкото живота.