Цитадела (2 част)

CC

Ако ти подарях някое готово състояние, както става при неочаквано получаване на наследство, с какво бих те извисил? Ако ти подарях черната перла от морското дъно, извън церемониала на гмурканията, с какво бих те извисил? Ти се извисяваш само от това, което сам си преобразил, понеже си семе. Изобщо не съществува подарък за теб. Ето защо аз искам да те успокоя, теб, отчаяния от пропуснатите възможности. Изобщо не съществуват пропуснати възможности. Някой вае слонова кост и превръща слоновата кост в лице на богиня или на царица, което поразява сърцето. Някой друг обработва чисто злато и навярно облагата, която извлича от него, е по-малко вълнуваща за хората. Златото или обикновената слонова кост не са били дадени нито на единия, нито на другия. И единият, и другият са били само път, друм и преход. За теб има само материали за светилище, което трябва да се построи. И въобще не ти липсват камъни. Също и на кедъра въобще не му липсва пръст. Ала в пръстта може да не израснат кедри и тя да си остане камениста пустош. От какво се оплакваш? Не съществува пропусната възможност, защото твоята роля е да бъдеш семе. Ако не разполагаш със злато, извайвай слоновата кост. Ако не разполагаш със слонова кост, обработвай дървото. Ако не разполагаш с дърво, вземи някой камък.

Министърът с обемист корем и тежки клепачи, когото откъснах от моя народ, изобщо не е намерил в своето имение, своите гальоти злато и диамантите в своите подземия една-единствена възможност, която да оползотвори. А този, който се спъва о някое обло камъче, се натъква на прекрасната възможност.

Оня, който се оплаква, че светът го е пренебрегнал, всъщност сам е пренебрегнал света. Оня, който се оплаква, че не е бил преизпълнен догоре от любовта, греши по отношение на любовта: тя съвсем не е подарък, който трябва да ти бъде поднесен.

Възможността да обичаш изобщо не ти липсва. Ти можеш да станеш войник на една кралица. Не е необходимо кралицата да те познава, за да се усетиш преизпълнен. Наблюдавал съм моя геометър, влюбен в звездите. Той превръщаше в закон за ума една нишка от светлина. Той беше талига, път и преход. Беше пчела на една разцъфнала звезда, от която събираше своя мед. Видях го да умира щастлив заради няколко знаци и фигури, за които беше заменил себе си. Така е и с градинаря от моята градина, който отгледа нова роза. Един геометър може да липсва на звездите. Един градинар може да липсва на градината. Ала на теб не ти липсват нито звезди, нито градини, нито обли камъчета по устните на моретата. Не ми казвай, че си беден.

Така си обясних почивката на моите часовои в часа за супата. Има хора, които се хранят. И те се шегуват. И всеки удря с лакът съседа си. И те са неприятели на пътя за обход и на часовете за бдение. Свършил е нарядът, те се веселят. Нарядът е техен неприятел. Безспорно. Ала освен неприятел, същевременно той е тяхно условие. Както е с войната и с любовта. Казвал съм ти за воина, който придава ореол на любимия. И за любимия, излагащ се на опасност във войната, който прави качеството на воина. Този, който умира сред пясъците, е нещо различно от мрачен автомат. Той ти казва: „Погрижи се за моята любима или за дома ми, или за децата ми…“ После възпяваш саможертвата му.

А аз бях забелязал при берберските изгнаници, че те не можеха да се шегуват помежду си, нито да се удрят с лакът. Въобще не си мисли, че тук става дума за обикновен контраст, както е със задоволството, което изпитва човек след изваждането на развален зъб. Неубедителни и с нищожна сила са контрастите. Ти можеш несъмнено да направиш животворна водата, която не ти дава нищо, когато пиеш при всяко леко ожадняване, като си наложиш да пиеш само веднъж на ден. Тогава удоволствието ти ще нарасне. Ала то остава удоволствие на стомаха и не представлява интерес. Същото е с храненето на моите часовои през времето за почивка, ако то беше само отмора от наряда. Ти не би открил нищо повече от възбуден апетит на лапачи. Ала прекалено лесно би ми било да възкреся живота на моите бербери, като им наложа просто да ядат само в празничните дни…

Но аз съм изградил часовоите през времето на караула. Тук съществува някой, за да яде. Тяхното хранене е нещо съвсем различно от грижите, полагани за добитъка, за увеличаване на коремната обиколка. То е причестяване в хляба за вечеря на часовоите. И безспорно никой от тях не го знае. Все пак както чрез тях житото на хляба ще се превърне в бдителност и поглед над града, оказва се, че бдителността и погледът, който обгръща града, се превръщат чрез тях в религия на хляба. Не е същият хлябът, който е изяден. Ако желаеш да ги разгадаеш в тайната им, която самите те не знаят, издебни ги в квартала на червените фенери, когато ухажват жените. Те им казват: „Бях там, на крепостната стена, чух да изсвирват три куршума край ухото ми. Останах прав, изобщо не се уплаших.“ И гордо впиват зъби в хляба. А ти, глупако, който слушаш думите, приемаш свенливостта на любовта за самохвалство на стара пушка. Понеже ако войникът разказва така за времето на обхода, то е далеч не толкова, за да се прави на велик, колкото за да намери удоволствие в едно чувство, което не умее да изкаже. Той не може да признае пред самия себе си любовта си към града. Той ще умре за един Бог, чието име не може да изрече. Вече му е отдал себе си, ала изисква от теб да не знаеш това. Той изисква от самия себе си това неведение. Струва му се унизително да изглежда, че се е хванал на високопарни думи. По липса на умение да се изрази той отказва инстинктивно да изложи на твоя присмех своя крехък бог. Както и на собствения си присмех. И виждаш как моите войници се правят на самохвалци и на стари пушки — и намират удоволствие в заблудата ти — за да опитат някъде дълбоко в себе си, и като че ли крадешком, чудесния вкус на даряването в любовта.

И ако момичето им каже: „Мнозина от вас — и това е много тежко — ще умрат на война…“, ти ги чуваш как шумно потвърждават. Ала потвърждават с ругатни и псувни. Същевременно тя събужда у тях тайното удоволствие да получат признание. Те са тези, които ще умрат от любов.

И ако ти заговориш за любов, те ще ти се изсмеят в лицето! За глупаци ли ги вземаш, дето им източват кръвта с цветисти приказки! Смели, да, от суетност! Те се правят на самохвалци от свенливост в любовта. И тъй те имат право, понеже се случва така, че ти би искал да са глупаци. Ти си служиш с любовта към града, за да ги подканиш да спасят хамбарите ти. Не искат и да знаят за мизерните ти хамбари. От презрение към теб ще те накарат да повярваш, че от суетност посрещат лице в лице смъртта. Ти въобще нямаш истинска представа за любовта към града. Те знаят това за теб, сития. Ще спасят града с любов, без да ти го кажат, и унизително — понеже хамбарите ти се помещават в града — ще ти подхвърлят като кокал на куче твоите спасени хамбари.