Цитадела (2 част)

CCXIX

Пожелах да създам у теб любовта към брата. И едновременно с това създадох тъгата от раздялата с брата. Пожелах да създам у теб любовта към съпругата. И създадох в теб тъгата от раздялата със съпругата. Пожелах да създам у теб любовта към приятеля. И едновременно с това създадох у теб тъгата от раздялата с приятеля, така както тоя, който гради чешми, гради тяхното отсъствие.

Но открил, че раздялата те измъчва повече, отколкото всяка друга болка, поисках да те изцеря и да ти дам знание за присъствието. Тъй като отсъстващата чешма е още по-сладостна за човек, който умира от жажда, отколкото един свят без чешми. И дори да си в далечно изгнание завинаги, ти плачеш, когато къщата ти гори.

Аз познавам присъствия, щедри като дървета, които разстилат надалеч своите клони, за да хвърлят сянка. Аз съм този, който обитава, и ще ти покажа твоя дом.

Спомни си за вкуса на любовта, когато целуваш съпругата си, понеже зората е възвърнала цвета на плодовете, които ти нареждаш в леко полюшваща се пирамида на магарето си, тъй като се отправяш на път, за да ги продадеш на пазара. Жена ти се усмихва. Тя остава там, на прага, готова, както и ти, за работата си, понеже тя ще измете къщата, ще лъсне съдовете и ще се заеме с готвенето на храната ти, мислейки за теб заради онова угощение, което приготвя бавно и скришом, като си казва: „Дано не се върне прекалено рано, защото ще ми развали удоволствието, ако ме изненада…“ И тъй нищо не я разделя от теб, макар че наглед ти тръгваш надалече и тя желае да се забавиш. И с тебе е така, понеже твоето пътуване служи на къщата, а ти трябва да поправиш овехтяването й и да подхраниш веселието й. И си предвидил с част от спечеленото да купиш килим от дълговлакнеста вълна и сребърно колие за съпругата си. Ето защо пееш по пътя и обитаваш покоя на любовта, въпреки че наглед потегляш в изгнание. Ти градиш своя дом с малките стъпки на тояжката си, като водиш магарето, като наместваш кошниците, като търкаш очите си, защото е рано. Ти си по-обвързан с жена си, отколкото в часовете на бездействие, когато насочваш поглед към хоризонта, от прага на своя дом, без да помислиш да се обърнеш, за да се насладиш на каквото и да е от твоето царство, понеже тогава мечтаеш за далечна сватба, където желаеш да отидеш, или за някоя работа, или за някой приятел.

И сега, когато сте по-разсънени, ако магарето ти се опита да покаже усърдие, ти слушаш краткотрайния му тръс, напомнящ песен на камъчета, и обмисляш предиобеда си. И се усмихваш. Защото вече си избрал дюкяна, където ще спазариш сребърната гривна. Познаваш стария дюкянджия. Посещението ти ще го зарадва, понеже ти си най-добрият му приятел. Той ще се осведоми за жена ти. Ще те попита за здравето й, тъй като жена ти е крехка и скъпоценна. Той ще ти наговори толкова хубави неща за нея и с тъй проникновен глас, че и най-непрозорливият минувач, само като чуе толкова хвалебствия, би си помислил, че е достойна за златна гривна. Но ти ще въздъхнеш. Защото такъв е животът. Ти не си цар. Ти си зарзаватчия. И дюкянджията също ще въздъхне. И след като сте почели с въздишки недостижимата златна гривна, той ще ти довери, че предпочита сребърните. „Една гривна, ще ти обясни той, трябва преди всичко да е тежка. А златните са винаги леки. Гривната има мистичен смисъл. Тук става дума за първата брънка, която ви свързва един с друг. Сладко е в любовта човек да усеща тежестта на веригата. На красиво повдигнатата ръка, когато намества воала, накитът трябва да тежи, понеже по такъв начин той известява сърцето.“ И той ще се върне от стаичката зад дюкяна с най-тежкия от своите пръстени и ще те помоли да изпробваш тежестта му, претегляйки го със затворени очи и размишлявайки за същината на удоволствието си. И ти ще се подложиш на опита. Ще потвърдиш. И пак ще въздъхнеш. Защото такъв е животът. Ти не си водач на някой богат керван. А магаретар. И ще посочиш магарето, което чака пред вратата и въобще не е яко! И ще кажеш: „Моите богатства са толкова малко, че тази сутрин, под товара им, то тича в тръс.“ Търговецът също ще въздъхне. И след като сте почели с въздишки недостижимата тежка гривна, той ще ти довери, че в края на краищата леките гривни ги превъзхождат с качеството на изработката си, която е по-фина. И ще ти покаже желаната от теб. Защото от дни насам ти си взел решение, според твоята мъдрост, като някой държавен глава. Трябва да се задели част от спечеленото през месеца за килима от дълговлакнеста вълна, друга част за новото гребло, трета — за всекидневната храна…

И сега започва истинският танц, понеже търговецът познава хората. Ако отгатне, че здраво те е уловил на въдицата, той въобще няма да отпусне кордата. Но ти му казваш, че гривната е прекалено скъпа, и се сбогуваш. Тогава той те повиква отново. Той е твой приятел. Заради красотата на жена ти той ще се съгласи на жертва. Толкова силно би се натъжил от раздялата със съкровището си, и то в ръцете на някоя грозотия. Тъй че ти се връщаш, обаче с бавна походка. Придаваш си незаинтересован вид, сякаш безцелно се разхождаш. Мръщиш се. Претегляш гривната. Нямат голяма стойност, ако не са тежки. Пък и среброто въобще не блести. Затова се колебаеш между някакъв дребен накит и красивия пъстър плат, който си забелязал в другия дюкян. Но също така не трябва да се правиш на прекалено горд, понеже ако той се отчае, че нищо няма да ти продаде, ще те остави да се отдалечиш. И ти ще се изчервиш от неудобното положение, в което ще изпаднеш, търсейки повод да се върнеш при него.

И несъмнено оня, който не би могъл да знае нищо за хората, би наблюдавал как се танцува танцът на скъперничеството, а всъщност това е танц на любовта и чувайки да се говори за магаре и зеленчуци или да се философствува за златото и среброто, количеството или фината изработка и да се бави по такъв начин завръщането ти чрез дълги и далечни ходове, би помислил, че ти си твърде далеч от твоя дом, когато ти го обитаваш истински в същия този миг. Тъй като няма отсъствие извън дома или любовта, когато изпълняваш стъпките на церемониала на любовта или на дома. Твоето отсъствие изобщо не те разделя, а те свързва, не те отделя, а те слива. И можеш ли да ми кажеш къде се крие границата, отвъд която отсъствието е скъсване? Ако церемониалът е добре обвързан, ако ти съзерцаваш бога, в който вие се сливате, ако този бог е достатъчно изгарящ, кой ще те раздели с дома или с приятеля? Познавах синове, които ми казваха: „Баща ми почина, без да успее да завърши градежа на лявото крило на къщата. Аз я градя. Не успя да посади своите дървета. Аз ги садя. Баща ми почина, като ми повери грижата да продължа делото му. Аз го продължавам. Или да остана верен на неговия цар. Аз съм верен.“ И въобще не почувствувах в тези къщи, че бащата е починал.

Ако ти търсиш извън себе си или извън твоя приятел общия корен, ако за вас двамата съществува, разчитан през разпокъсаността на материалите, някакъв божествен възел, който свързва нещата, никакво разстояние, никакво време не може да ви раздели, понеже тези богове, в които се създава вашето единение, нехаят за стените и моретата.

Познавах един стар градинар, който ми говореше за своя приятел. Двамата дълго живели като братя, преди животът да ги раздели, заедно пиели чай привечер, празнували едни и същи празници и се търсели един друг, за да си поискат съвет или да си споделят тайни. И, разбира се, имали малко неща да си кажат и много по-често ги виждали как се разхождат, щом свършвали работа, наблюдавайки, без да промълвят дума, цветята, градините, небето и дърветата. Но когато единият от тях поклащал глава, като докосвал с пръст някое растение, другият се навеждал на свой ред и разпознавайки следата на гъсениците, също поклащал глава. И разцъфналите цветя доставяли и на двамата еднакво удоволствие.

Ала се случило така, че някакъв търговец наел единия и го причислил за няколко седмици към своя керван. Но разбойниците, нападащи керваните, после житейските превратности и войните между империите, бурите и корабокрушенията, разрушенията и траурите, и работата за изкарване на прехраната люшкали години наред този градинар, както морето люлее бъчва, отхвърляйки го от градина в градина, накрай света.

И ето че моят градинар след една мълчалива старост получи писмо от своя приятел. Бог знае колко години беше плавало то. Бог знае какви дилижанси, какви конници, какви кораби, какви кервани един подир друг са го били упътвали със същата упоритост на хилядите морски вълни към неговата градина. И тази сутрин, тъй като той сияеше от щастие и искаше да го сподели с някого, ме помоли да прочета, както човек моли да му прочетат някоя поема, полученото от него писмо. И дебнеше по лицето ми моето вълнение от прочетеното. А там естествено имаше само няколко думи, понеже се оказваше, че двамата градинари са по-сръчни с лопатата, отколкото с писалката. И аз прочетох простичко: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“, после, размишлявайки за същественото, което ми се струваше неизразимо, поклатих глава, както биха направили те.

Но ето че моят градинар вече не знаеше почивка. Можеше да го чуеш как се осведомява за географията, корабоплаването, пощата и керваните, и войните между империите. И три години по-късно дойде денят, когато случайно изпращах някаква мисия до другия край на земята. Тъй че извиках моя градинар: „Можеш да пишеш на приятеля си.“ И моите дървета пострадаха малко от това, и зеленчуците в градината, и настъпи празник за гъсениците, понеже той прекарваше дните у дома си да изписва драскулки, да задрасква, да започва отначало, изплезил език като дете над домашното си, защото съзнаваше, че има да каже нещо жизненоважно и му беше потребно да се пренесе целия, в своята истина, при приятеля си. Беше му потребно да построи свое собствено мостче над бездната, да се доближи до другата част от себе си през пространството и времето. Беше му потребно да изкаже любовта си. И ето че изчервен до уши, той дойде да ми покаже отговора си, за да издебне и този път по лицето ми някакво отражение от радостта, която щеше да озари получателя, и така да изпита върху мен силата на доверените си тайни. И (понеже наистина нямаше нищо по-важно за казване, тъй като за него тук ставаше дума за това, за което се заменяше, подобно на стариците, които си вадят очите да бродират, за да украсят своя бог) аз прочетох, че той доверяваше на приятеля си, със своя прилежен и несръчен почерк като някаква напълно осъзната молитва, но изразена със скромни думи: „Тази сутрин аз също подрязах моите розови храсти…“ И замълчах над прочетеното, размишлявайки за същественото, което започваше по-ясно да ми се изявява, понеже те почитаха Теб, Господи, като се свързваха в Теб, над розовите храсти, без да го знаят.

Ах, Господи, ще се помоля за себе си, след като направих всичко, което мога, за да поуча моя народ. Защото получих от Теб прекалено много работа, за да се сближавам лично с един или друг човек, когото бих могъл да обичам, и бе необходимо да се лиша от едно общуване, което единствено доставя радост на сърцето, понеже са сладостни завръщанията тук, а не другаде, и особените звуци на гласове, и поверените детски тайни на онова момиченце, което мисли, че оплаква своята изгубена гривна, а всъщност вече оплаква смъртта, която е раздяла с всички гривни. Но Ти ме осъди на мълчание, за да мога да чувам отвъд вятъра на думите тяхното значение, понеже моята роля е да се наведа над мъчителното безпокойство на хората, от което съм решил да ги изцеря.

Ти безспорно си пожелал да ми спестиш времето, което бих употребил в бърборене, и преизподнята на словата за изгубената гривна (и никой никога не ще намери изход от тези спорове, понеже тук въобще не става дума за гривна, а за смъртта), както и за приятелството или за любовта. Защото любов или приятелство се свързват истински само в Теб единствен и твоя воля е да ми позволиш достъп до тях само чрез твоето мълчание.

Какво ще получа аз, след като зная, че не подобава нито на твоето достойнство, нито даже на твоята загриженост, да ме посещаваш на моя етаж и не очаквам палячото да ми каже нещо за появата на архангели? Аз, който се обръщам не към този или онзи човек, а към орача, както към пастира, аз трябва много да давам, ала нищо да не получавам. И ако се оказва, че моята усмивка може да опияни часовоя, понеже аз съм царят и в мен се свързва империята, която е създадена от кръвта им и така в замяна империята възмездява чрез мен собствената им кръв с моята усмивка, какво мога аз, Господи, да очаквам от усмивката на това момиченце? От едните, както и от другите, аз въобще не изисквам любов за себе си и малко ме засяга дали нехаят за мен, или ме мразят, при условие че ме почитат като път към Теб, Господи, понеже аз изисквам любов към Теб единствен, комуто те принадлежат — и комуто аз принадлежа, — свързвайки снопа на техните жестове на благоговение и поверявайки на Теб, така, както поверявам на империята, а не на себе си, коленопреклонението на моя часовой, тъй като аз съвсем не съм стена, а действие на семето, което изтръгва от земята клони към слънцето.

Затова ме спохожда понякога — тъй като за мен няма цар, който да ме възнагради със своята усмивка, понеже трябва да вървя така до часа, когато ти ще благоволиш да ме приемеш и да ме слееш с тези, които обичам, — затова ме спохожда от време на време умората да бъда сам и потребността да се приобщя към хората от моя народ, защото несъмнено съвсем не съм още достатъчно чист.

Като виждам колко е щастлив градинарят, който общуваше със своя приятел, спохожда ме понякога желанието да се присъединя по същия начин чрез техния бог към градинарите от моята империя. И ми се случва да сляза с бавна походка, малко преди изгрев, по стълбите на моя дворец към градината. Упътвам се към розите. Вглеждам се тук-там и внимателно се навеждам над някое стъбло, аз, който, удари ли пладне, ще вземам решения за помилване или смърт, война или мир. Оцеляване или разрушаване на империите. После, надигнал се с усилие от работата си, понеже остарявам, аз казвам просто, в сърцето си, на всички живи и мъртви градинари, за да се присъединя към тях по единствения възможен начин: „Аз също тази сутрин подрязах моите розови храсти.“ И малко ме е грижа дали това послание пътува или не пътува години наред, дали пристига или не пристига до този или онзи. Обектът на посланието въобще не се крие там. За да се присъединя към моите градинари, аз просто поздравих техния бог, който е розов храст по изгрев.

Господи, така е и с моя любим неприятел, към когото ще се присъединя само отвъд мен самия. И той усеща същото, защото си приличаме. Тъй че аз въздавам справедливост според моята мъдрост. Той въздава справедливост според своята. Те изглеждат несъвместими и когато се сблъскат, подхранват войните ни. Но той и аз по противоположни пътища следваме с дланите си силовите линии на един и същ огън. В Теб единствен, Господи, те се съединяват.

Завършил делото си, аз разхубавих душата на моя народ. Завършил делото си, той разхубави душата на своя народ. И аз, който мисля за него, и той, който мисли за мен, макар че никакъв език не ни е даден за нашите срещи, когато отсъждахме или диктувахме церемониала, или наказвахме, или опрощавахме, ние можем да кажем — той за мен, както и аз за него: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“

Защото ти си, Господи, общата мярка на единия и на другия. Ти си възелът от същността на различни дела.