Цитадела (2 част)

CXXXIV

Защото ти изразяваш себе си чрез отношения. И правиш така, че камбаните да откликват едни на други. И предметите, които караш да откликват, нямат никакво значение. Това са материали за капана, а уловът винаги е от друго естество, различно от капана. И аз ти казах, че са необходими свързани предмети.

Но в танца или в музиката съществува развитие във времето, което не ми позволява да се заблудя по отношение на посланието ти. Тук удължаваш, там забавяш, тук се издигаш, там се снишаваш. И сега се превръщаш в отглас на самия себе си.

Но там, където ми представяш всичко в завършена цялост, имам нужда от код. Защото няма ли нито нос, нито уста, нито ухо, нито брадичка, как ще узная какво удължаваш или скъсяваш, уплътняваш или олекотяваш, изправяш или изкривяваш, издълбаваш или му придаваш релефност? Как ще позная движенията ти и как ще различа повторенията и резонансите ти? И как ще разчета посланието ти? Ала лицето ще бъде моят код, понеже познавам едно, което е съвършено и банално.

И наистина, ако ми предоставиш съвършено баналното лице, ти не ще изразиш нищо, освен да дадеш кода, обекта, служещ за отправна точка, академичния модел. Имам нужда от него не за да развълнувам, а за да разчета това, което пренасяш в посока към мен. И ако ми предоставиш самия образец, със сигурност нищо не ще пренесеш. Приемам също и да се отдалечиш от модела, да деформираш и размесваш, но дотолкова, че аз да запазя ключа към него. И в нищо няма да те упрекна, ако ти харесва да поставиш окото на челото.

Макар че тогава ще те сметна за непохватен както оня, който вдига много шум, за да се чуе музиката му, или излага на показ някой образ в поемата, за да се открои.

Понеже казвам, че е важно да вдигнеш скелето щом си завършил храма. Нямам нужда да разпознавам изразните ти средства. И творбата ти е съвършена, когато вече не ги откривам.

Тъй като не носът ме интересува и не трябва много да ми го показваш, поставяйки го на челото, нито пък думата, и не трябва да я избираш прекалено цветиста, в противен случай тя унищожава образа. Нито пък образът, иначе той унищожава стила.

Това, което искам от теб, е от естество, различно от капана. То е като мълчанието ти в каменната катедрала. Но се случва така, че ти, който твърдеше, че презираш материята и търсиш същността, и си се опрял на тази хубава амбиция, за да предадеш неразгадаемите си послания, конструираш грамаден капан в крещящи цветове, който ме смазва и закрива мъртвородената мишка, уловена в него.

Защото докато те намирам живописен, блестящ или парадоксален, аз нищо не съм получил от тебе, понеже ти просто се излагаш на показ като на сергия. Но си се заблудил по отношение на предмета на творчеството. Той не се състои в това да покажеш самия себе си, а да ме заставиш да се самопостигна. Впрочем размахваш ли пред мен плашилото за врабчета, аз ще си избера да кацна на друго място.

Ала този, който ме е завел там, където е поискал, а после се е оттеглил, ме кара да повярвам, че откривам света и се самопостигам, както той е желал.

Но не мисли, че дискретността се състои в заглаждането на една сфера, където смътно се полюляват вълнообразно нос, уста и брадичка като оформени в забравен на огъня восък, понеже ако презираш тъй силно използваните от теб средства, започни с премахването на самия мрамор или глина, или бронз, които са още по-материални от една обикновена форма на устни.

Дискретността се състои в отказа да подчертаеш онова, което искаш да видя. Впрочем, тъй като виждам много лица през деня, аз ще забележа от пръв поглед, че искаш да заличиш носа и също не ще нарека „дискретност“ поставянето на мрамора в тъмна стая.

Истински невидимото лице, от което не ще получа нищо повече, е баналното лице.

Но вие сте се превърнали в грубияни и трябва да ви се крещи, за да чуете.

Можеш да ми нарисуваш пъстър килим, разбира се, ала той има само две измерения и ако въздейства на сетивата ми, не говори нито на духа, нито на сърцето ми.