Цитадела (2 част)

CLXXIII

Нямаше нищо друго освен някаква лодка, изгубена в далечината сред спокойствието на морето.

Несъмнено има, Господи, друга гледна точка, откъдето този рибар там някъде в неговата лодка щеше да ми се яви като пламък от усърдие или възел от гняв, извличащ от водите хляба на любовта заради жената и децата, или нищожната надница. Или щеше да ми се покаже болестта, от която той може би умира, която го изпълва и изгаря.

Нищожност на човека? Къде виждаш да има нищожност? Ти съвсем не мериш човека със земемерски аршин. Точно обратното, когато вляза в лодката, всичко става огромно.

Стига ти само, Господи, да забиеш в мен котвата на болката, за да позная себе си. Ти дръпваш въжето и аз се пробуждам.

Може би човекът от лодката е подчинен на неправдата? Нищо не се променя в гледката. Същата лодка. Същото спокойствие над водите. Същото безгрижие на светлината.

Какво имам да получа от хората, ако не стана смирен за тях?

Господи, приобщи ме към дървото, което съм. Вече нямам смисъл, ако съм сам. Нека се крепят на мен. Нека аз се крепя на другия. Нека Твоите йерархии ме заставят. Аз съм тук, съкрушен и нетраен.

Имам нужда да бъда.