Цитадела (2 част)

CLVI

Надигна се пясъчен вятър, който пренесе до нас отломки от далечен оазис, и станът беше осеян с птици. Имаше ги във всяка шатра, споделяха живота ни, опитомени и търсещи охотно раменете ни, но все пак по липса на храна загиваха всеки ден с хиляди, скоро изсъхнали и пукащи като кора на сухо дърво. Тъй като разваляха въздуха, наредих да ги съберат. Напълниха с тях големи кошници. И изсипаха тези смъртни останки в морето.

Когато за пръв път познахме жаждата, в часа на горещините присъствахме на раждането на мираж. Геометричният град се отразяваше с чисти линии в спокойните води. Един мъж обезумя, изкрещя и хукна по посока на града. И както крясъкът на дивата патица при прелета намира отклик у всички патици, аз разбрах, че викът на човека беше разтърсил всички хора. Те бяха готови да се заклатушкат подир осенения към този мираж и към небитието. Точно насочена карабина го повали. И той бе вече само труп, което накрая ни успокои.

Един от войниците ми плачеше.

— Какво ти е? — попитах го.

Помислих, че оплаква мъртвия.

Ала той бе открил в нозете си една от моите пукащи кори и оплакваше едно небе, оголено от своите птици.

— Когато небето губи своя пух — каза ми той, човешката плът е застрашена.

Изтеглихме работника от недрата на кладенеца, той изпадна в несвяст, но беше успял да ни направи знак, че кладенецът е пресъхнал. Тъй като съществуват подземни приливи и отливи на сладка вода. И водата през няколко години отива под наклон към кладенците на Север. Които стават отново извори на кръв. Но този кладенец ни задържаше като гвоздей в крило.

Всички мислеха за големите кошници, пълни с кора от сухо дърво.

Стигнахме все пак кладенеца Ел Бахр на втория ден вечерта.

Събрах водачите с падането на нощта:

— Заблудихте ни за състоянието на кладенците. Ел Бахр е празен. Какво да правя с вас?

Блестяха възхитителни звезди на фона на горчива и в същото време великолепна нощ. Разполагахме с диаманти за храна.

— Какво да правя с вас? — говорех на водачите.

Ала безполезна е човешката справедливост. Не бяхме ли се превърнали всички в тръни?

Слънцето се показа, изрязано от пясъчната мъгла във форма на триъгълник. Беше като длето за плътта ни. Хората падаха, получили удар в черепа. Голям брой се обявиха за луди. Но вече нямаше миражи, които да ги привличат с прозрачните си градове. Нямаше вече нито мираж, нито чист хоризонт, нито неподвижни линии. Пясъкът ни обгръщаше с някаква бурна светлина на тухлена пещ.

Както надигах глава, забелязах през спираловидните вихрушки бледия въглен, който поддържаше пожара. „Нажеженото желязо на Бог, мислех си, което ни дамгосва като животни.“

— Какво ти е? — попитах един мъж, който залиташе.

— Ослепях.

Наредих да изкормят две камили от всеки три и изпихме водата от вътрешностите. Оцелелите натоварихме с всички празни мехове и повел този керван, изпратих хора към кладенеца Ел Ксур, за който казваха, че е съмнителен.

— Ако Ел Ксур е пресъхнал — казах им, — ще умрете там, както и тук.

Но те се върнаха след два дни без произшествия, които ми струваха една трета от хората ми.

— Кладенецът Ел Ксур — потвърдиха те — е прозорец към живота.

Пихме и поехме към Ел Ксур, за да пием още и да попълним запасите от вода.

Пясъчният вятър стихна и ние стигнахме до Ел Ксур през нощта. Около кладенеца имаше някакви трънаци. Но вместо скелети без листа забелязахме най-напред мастилени топки, прикрепени върху тънки пръчици. Отначало въобще не проумяхме гледката, но когато се приближихме до тези дървета, те едно след друго сякаш избухваха с яростен трясък. Прелитането на гарваните, които бяха избрали да кацнат по тях, ги оголи изведнъж, подобно на плът, която се е пръснала около костта. Орлякът им беше толкова гъст, че въпреки блестящата пълна луна около нас притъмня. Тъй като гарваните, вместо да се отдалечат, дълго развихряха над челата ни своята вихрушка от черна пепел.

Убихме три хиляди от тях, защото нямахме храна.

Беше необикновен празник. Хората устроиха пещи от пясък и ги напълниха с изсушен тор, който блестеше светъл като сено. И мазнината на гарваните изпълни с благоухание въздуха. Групата за охрана около кладенеца сръчно боравеше без почивка със сто и двадесет метрово въже, което помагаше на земята да даде живот на всички ни. Друга група разпределяше водата из стана, както би се погрижила за портокалови дръвчета през сушата.

И обикалях така, с бавната си походка, гледайки как хората оживяват. После се отдалечавах от тях и щом се завърнах в самотата си, отправих към Бог тази молитва:

„Господи, в продължение на един и същ ден видях как плътта на войската ми съхне, после оживява. Тя вече напомняше кора на сухо дърво, а ето я сега бодра и жизнена. Освежените ни мускули ще ни заведат където поискаме. И все пак трябвало е един час слънце и щяхме да сме заличени от земята, ние и следата от стъпките ни.“

Чух смях и песни. Войската, която отнасям със себе си, е товар със спомени. Тя е ключ за далечни съществувания. Тя е основание на надежди, страдания, отчаяния и радости. Тя не е независима, а хилядократно обвързана. И все пак трябвало е един час слънце и щяхме да сме заличени от земята, ние и следата от стъпките ни.

Водя ги към оазиса, който трябва да покорим. Те ще са семена за варварската земя. Ще занесат нашите обичаи сред народи, които не ги познават. Тези хора, които ядат, пият и тази нощ живеят само първичен живот, скоро след като се появят в плодородните равнини, всичко там ще се промени не само в обичаите и езика, но и в архитектурата на крепостите и в стила на храмовете. Те са натежали от сила, която ще действа в течение на векове. И все пак трябвало е един час слънце и щяхме да сме заличени от земята, ние и следата от стъпките ни.

Те въобще не знаят това. Бяха жадни, сега задоволиха стомасите си. А водата на кладенеца Ел Ксур спасява поеми и градове, и просторни висящи градини — защото бях решил да ги съградя. Водата на кладенеца Ел Ксур преобразява света. И все пак един час слънце би могъл да го пресуши и би ни заличил от земята, нас и следата от стъпките ни.

Тези, които първи се върнаха оттам, казаха: „Кладенецът Ел Ксур е прозорец към живота.“ Ангелите ти бяха готови да ти съберат моята войска в големите си кошници и да я изсипят в твоята вечност като кора на сухо дърво. Ние им се изплъзнахме през това иглено ухо. Вече съм съвсем объркан. Отсега нататък, когато гледам поле с ечемик под слънцето, в равновесие между калта и светлината и способно да нахрани човек, ще виждам в него талига или таен проход, макар и да не познавам онова, на което служи за превоз или път. Видях да изникват градове, храмове, крепости и просторни висящи градини от кладенеца Ел Ксур.

Моите хора пият и мислят за стомасите си. Не усещат друго освен удоволствието на стомаха. Те са струпани край игленото ухо. И на дъното, при върха на иглата, няма нищо освен плисък на черна вода, когато някой съд я раздвижи. Ала щом се излее над сухата семчица, която не знае нищо за себе си, освен своето удоволствие от водата, тя пробужда незнайна сила, пораждаща градове, храмове, крепости и просторни висящи градини.

Вече съм съвсем объркан, ако Ти не си ключов камък на свода и мерило, и значение на едните и другите. В полето с ечемик, кладенеца Ел Ксур и моята войска аз откривам само разхвърляни материали, ако Твоето присъствие не прозира през тях, което позволява да разчета тук някой назъбен град, съграждащ се под звездите.