Цитадела (2 част)

CXXX

Когато умра.

„Господи, ида при теб, защото в твое име съм орал. На теб се пада да засееш.

Аз излях тази вощеница. На теб се пада да я запалиш.“

„Аз съградих тоя храм. На теб се пада да населиш безмълвието му.“

„Защото пленяването не е за мен: аз само приготвих капана. Постъпих така, за да се одухотворя. И изградих човек съгласно божествените ти силови линии, за да проходи. На теб се пада да си послужиш с талигата, ако намираш в нея твоята слава.“

От върха на крепостните стени въздъхнах дълбоко. „Сбогом, мой народе, мислех си. Аз изчерпах обичта си и отивам да спя. Все пак съм непобедим, както е непобедимо семето. Още не съм изразил всички черти на лицето си. Но да сътвориш не означава да изкажеш. Напълно съм изразил себе си, щом съм издал точно този звук, а не друг. Щом съм заел тази поза, а не друга. Щом съм сложил в тестото тази мая, не друга. Всички вие сте родени от мен, понеже потрябва ли да избирате как да постъпите, ще срещнете невидимия наклон, който ще ви накара да развивате моето дърво и да се самопостигнете съгласно моите принуди.

Вие несъмнено ще се почувствувате свободни, когато умра. Но свободни да се устремите към морето като реката или да паднете като хвърления камък.“

„Превърнете се в клони. Отрупайте се в цвят и завържете плод. Ще ви оценят наесен.“

„Любими мой народе, бъди верен от поколение на поколение, ако съм умножил наследството ти.“

И докато се молех, часовоят крачеше напред-назад. И аз размишлявах.

„Моята империя ми поверява будни часовои. Така аз запалих този огън, който се превръща у часовоя в пламък на бдителността.“

„Хубав е войникът ми, щом не спи…“