Цитадела (2 част)

CXXIV

Молитва на самотата.

„Бъди милостив към мен, Господи, защото ми тежи моята самота. Няма нищо, което да очаквам. Ето ме в тази стая, където нищо не ми говори. И все пак аз не моля за присъствия, тъй като откривам, че съм още по-изгубена, щом потъна в тълпата. Но другата, която е подобна на мен, също сама в подобна на тази стая, ето че все пак сърцето й прелива, ако тези, които дарява с нежността си, са заети с нещо някъде из къщата. Тя не ги чува, нито ги вижда. Не получава нищо от тях в момента. Но за да е щастлива, стига й да знае, че домът й е населен.

Господи, аз също не искам нищо, което да се вижда или да се чува. Твоите чудеса не са за сетивата.

Но ти стига да просветлиш духа ми над моя дом, за да ме изцериш.

Пътникът в своята пустиня, ако е тръгнал, Господи, от една населена къща, макар да знае, че тя е накрай света, изпитва радост за нея. Никое разстояние не му пречи да черпи сили от нея и ако умре, умира в любов… Тъй че аз дори не моля, Господи, моят дом да е наблизо.

Човекът, тръгнал на разходка и поразен в тълпата от едно лице, ето че се преобразява, дори ако лицето съвсем не е за него. Същото е с войника, влюбен в кралицата. Той става войник на една кралица. Тъй че аз дори не моля, Господи, този дом да ми е обещан.

В откритите морски простори има пламенни съдби, обречени на един несъществуващ остров. И хората от кораба пеят химна на острова и се чувствуват щастливи. Душата им прелива не от острова, а от химна. Тъй че аз дори не моля, Господи, този дом да съществува някъде…

Самотата, Господи, е плод на духа, ако е недъгав. Той обитава само една родина, която е смисълът на нещата. Същото е с храма, когато е смисъл на камъните. Той има криле само за това пространство. Не изпитва радост от предметите, а единствено от лицето, което се разчита през тях и ги свързва. Направи просто така, че да се науча да чета.

Тогава, Господи, ще е свършено с моята самота.“