Цитадела (2 част)

CLXXVII

Защото аз ще ти заговоря и ти ще получиш от мен знамение. Ще ти върна твоите божества. Някои повярваха в ангелите, в демоните, в духовете. И беше достатъчно да бъдат измислени, за да въздействат. Тъй както, от момента, в който си я изразил в словесна форма, любовта към ближния започва да колонизира човешките сърца. Ти имаше чешма. Имаш не само този камък на коритото, износено от поколенията, не само пеещата вода, не само вече насъбрания като плодове в кошница запас в резервоара (и твоите волове отиват на поилото да се напият с вече събраната вода), не само водата и песента на водата, и безмълвието на водата във водохранилището, и прохладата на бързата вода в дланите ти, и не само нощта над трептящата и сладостна за гърлото вода на звездите, а някакъв бог на чешмата, за да бъде тя едно цяло в него, и като я разделяш на този камък тук и на другия ей там, на това корито, и този водопровод, и тази вада, и тази бавна върволица на воловете, ти не бива да я губиш в различните материали. Защото е важно да се радваш на чешмите.

И ще населя с тях твоята нощ. Достатъчно е, че те събуждам, дори тя да е далеч. И в какво съм по-неразумен, когато ти поднасям истинския диамант или златното изделие, които не са ценни заради употребата им, а заради обещания празник или заради спомена за празника? Тъй както господарят на имението (което не му служи за нищо в момента), когато се разхожда по изровения селски път, е все пак той, а не някой друг, и извисен в сърцето си заради стадата и оборите, и още спящите изполичари, и бадемите, които разтварят цвят, и бъдещата обилна жътва, невидими за него в момента, но за които той се чувствува отговорен. И то само заради въздействието на божествения възел, който свързва нещата и съединява имението в едно божество, което нехае за стените и моретата. Такъв те искам в твоята нощ, дори когато умираш от жажда в пустинята или извличаш кръвта на живота си от един очистен от пясъка скъпернически кладенец, — посетен от бога на чешмите. И ако просто ти казвам, че те са като пеещото сърце на ябълковите, портокаловите и бадемовите дръвчета, които живеят от тях (и ги виждаш как умират, щом чешмите замлъкнат), тогава аз те искам обогатен като оня от моите войници, когото виждам спокоен и сигурен в себе си по изгрев-слънце в пустинята, където отивам, разнасяйки тези семена за сеитбата, и то само защото далеч оттук, без да му служи за нищо в момента, и сякаш мъртва, понеже отсъства и може би спи, съществува една любима, чийто глас, ако му беше позволено да го чуе, щеше да е пеещ за сърцето му.

Не искам да убиваш своите слаби богове, които ще издъхнат безшумно като онези гълъби, чиито останки никога не откриваш. Защото никога няма да узнаеш за смъртта им. Винаги ще ги има и коритото, и водата, и ромонът на водата, и калаеният чучур, и мозайката, и ти, който преброяваш, без да опознаваш, ти въобще няма да узнаеш какво си изгубил, защото нищо не си изгубил от сумата на материалите, освен живота в тях.

Доказателство за това е, че мога да ти донеса тази дума в моята поема като подарък. Мога да я свържа с други бавно изградени богове. Защото твоето село също си създава един бог, когато заспива със запаса си от слама и семена, и сечива, и с малкия си товар желания, алчности, гневни изблици, състрадания, с онази старица, която ще умре в него като завършен плод, напускащ дървото, което му е давало живот, и онова дете, което ще му се роди, и престъплението, което е било извършено в него и като болест нарушава същината му, и пожара миналата година, за който си спомняш за това, че го е изцерил, и къщата на съвета на първенците, които са тъй горди, че водят своето село през времето като кораб, макар то да е само рибарска лодка без велика участ под звездите. И ето че аз мога да ти кажа: „… чешмата на твоето село“ и така да пробудя сърцето ти и малко по малко да те науча как да вървиш към Бог, което единствено може да те задоволи, понеже от знамения към знамения ти ще го достигнеш, Него, който се разчита през канавата, Него, смисъла на книгата, чиито думи изрекох, Него, Бог на Мъдростта, Него, който е, Него, от когото ти получаваш всичко в замяна, защото от етаж на етаж Той свързва за теб материалите, за да извлече от тях значението им, Той, Господ, който също е бог на селцата и на чешмите.

Любими мой народе, ти си изгубил меда си, извличан не от нещата, а от смисъла на нещата, ето че още си обзет от бързане да живееш, но вече не намираш пътя. Познавах един градинар, който умираше, оставяйки необработена градина. Той ми казваше: „Кой ще подрязва моите дръвчета… кой ще посее моите цветя?“ Той искаше дни, за да съгради градината си, защото притежаваше семената на цветя, всичките подбрани от хранилището му за семена, и сечивата в избата, за да разтвори земята, и ножа за подмладяване на дръвчетата, окачен на колана му, но това вече бяха само разпръснати предмети, които изобщо не биха служили на един култ. Същото е при теб с твоите запаси. С твоята слама, със семената ти, и твоите зависти, и състрадания, и спорове, и твоите старици на прага на смъртта, и коритото на чешмата ти, и мозайката ти, и твоята пееща вода, които още не си успял да слееш чрез чудото на божествения възел, който свързва нещата и единствен утолява духа и сърцето, в едно село и неговата чешма.