Цитадела (2 част)

CVIII

За моето посещение при спящия часовой.

Защото е добре да бъде наказан със смърт. Понеже на неговата бдителност се крепят толкова сънища със забавено дишане, когато животът ти влива сили и се възобновява през теб, сякаш морето пулсира във вдлъбнатината на незнаен залив. И затворените храмове, пълни със свещена утвар, бавно събирана като мед, толкова пот и удари с длето, и удари с чук, и пренесени камъни, и похабени очи от бодовете с иглата върху златоткани одежди, за да ги изпъстрят с цветя, и изящни наредби под вещината на благочестиви ръце. И хранилищата за продукти, за да се понесе по-леко зимата. И свещените книги в хранилищата на мъдростта, където почива залогът на човека. И болните, на които помагам в смъртта, като я правя умиротворена по обичая сред техните близки, и почти незабележима, понеже просто се предава по-нататък родовото наследство. Часовой, часовой, ти си смисъл на крепостните стени, а те са ножница за крехкото тяло на града и му пречат да се разпадне, защото ако се пропукат, вече няма да има кръв за тялото. Ти ги обхождаш, открит за слуховете от една пустиня, която готви оръжията си и като морски прилив неуморно те връхлита отново и като те застрашава, едновременно те оформя и закалява. Защото не може да се различи онова, което те опустошава, от това, което ти създава устои, тъй като един и същ вятър вае дюните и ги заличава, един и същ прилив изсича стръмните скали и ги рони, една и съща принуда оформя душата ти или я затъпява, един и същ труд ти позволява да живееш и ти пречи в това, една и съща изцяло задоволена любов те преизпълва и изпразва. И неприятелят ти е самата твоя форма, защото те заставя да се изградиш във вътрешността на крепостните си стени така, както би могло да се каже за морето, че то е неприятел на кораба, понеже е готово да го погълне и понеже корабът е преди всичко борба с морето, но също може да се каже, че то е стена, граница и форма на същия кораб, тъй като в течение на поколенията тъкмо поренето на вълните от вълнореза постепенно е оформило кила, който е станал по-хармоничен, за да се плъзга по тях, и така е придобил форма и се е разхубавил. Понеже може да се каже, че вятърът, който раздира платната, ги е очертал, както е очертал крилото, и че без неприятел ти нямаш нито форма, нито мярка. И какво щяха да бъдат крепостните стени, ако нямаше часовой?

Ето защо заспиш ли на пост, градът остава оголен. И ето защо идват да те задържат, щом те заварят заспал, за да те удавят в съня ти.

И тъй той спеше, опрял глава на плоския камък и полуотворил уста. И лицето му беше лице на дете. Той още стискаше до себе си пушката като играчка, която отнасяш в съня. И гледайки го, ми дожаля за него. Защото в знойните нощи ми е жал за човешката немощ.

Немощ на часовоите, варваринът ви приспива. Победени от пустинята и оставящи портите безпрепятствено да се завъртят бавно на смазаните си панти в безмълвието, за да бъде оплоден градът, когато е изтощен и се нуждае от варварина.

Спящ часовой. Преден пост на врага. Вече победен, понеже сънят ти е знак, че вече не принадлежиш на града, не си обвързан с него и устойчив, а трябва да чакаш преображението и да се превърнеш в семе.

И тъй разкри ми се образът на разрушения град заради съня ти, защото всичко се свързва и се разпада в теб. Защото си хубав, щом бдиш, ухо и око на града… И тъй благороден от това, че разбираш, превъзхождащ с любовта си интелекта на логиците, понеже те изобщо не разбират града, а го делят на части. За тях тук има затвор, там болница, там пък къща на техни приятели и дори нея разполовяват в сърцето си, виждат тук тази стая, там друга, после още една. И не само стаите, а и във всяка от тях тоя предмет тук, оня предмет там, че и друг още. После заличават самия предмет. И какво ще правят с тези материали, от които не искат да съградят нищо?

Но ти, часовой, щом бдиш, ти си свързан с целия град, предоставен на звездите. Не тая къща, нито другата, не тая болница, нито тоя дворец. А градът. Не тоя вопъл на умиращ, не тоя вик на родилка, нито този любовен стон, нито този плач на новородено, а това разнолико дихание на едно-единствено тяло. А градът. Не бдението на този, нито съня на онзи, не поемата на трети, нито търсенията му, а тази смесица от пламенно усърдие и сън, този огън под пепелта на Млечния път. А градът. Часовой, часовой, долепил ухо до гръдта на любимата, вслушан в това мълчание, този отдих и тези разнолики дихания, за които е важно да не ги отделяш, ако желаеш да ги чуеш, защото това е биенето на едно сърце. Което е биене на сърцето. И нищо друго.

Часовой, щом бдиш, ето че си ми равен. Защото градът се крепи на теб и империята се крепи на града. Аз приемам благосклонно, че коленичиш, когато минавам, защото такъв е ходът на нещата и на соковете — от корена към листата. И е добре, че възлиза към мен твоята почит, защото това е кръвообращението на империята, както любовта на жениха към невестата, както млякото на майката към детето, както уважението на младостта към старостта, но нима ще ми кажеш, че някой получава нещо? Тъй като най-напред аз самият служа на теб.

Ето защо, обърнат в профил, когато се облягаш на оръжието си, о, равен на мен в Бога — понеже кой може да различи камъка на основата и ключовия камък на свода и кой може да завиди на единия или на другия? — ето защо сърцето ми бие с обич, докато те гледам, без нещо да ми попречи да заповядам на моите жандарми да те задържат.

Защото се оказва, че спиш. Спящ часовой. Мъртъв часовой. И аз те гледам с ужас, понеже империята спи и умира в теб. Виждам я болна през теб, защото е лош този знак, че тя поверява охраната си на часовои, за да спят…

„Разбира се, казах си, палачът ще свърши работата си и ще удави този тук в собствения му сън…“ Ала в жалостта си се изправях пред нова и неочаквана дилема. Защото единствено силните империи отсичат главите на заспалите часовои, ала нямат право нищо да отсичат тези, които вече поверяват охраната си на часовои само за да спят. Тъй като е важно добре да се разбере строгостта. Не с отсичане на главите на спящите часовои могат да се пробудят империите, а тогава, когато империите са пробудени, биват отсичани главите на спящите часовои. И тук ти пак бъркаш причината и следствието. И виждайки, че силните империи секат глави, ти искаш да създадеш силата си, като ги сечеш, и си просто един кръвожаден шут.

Създай любов и ще създадеш бдителността на часовоите и осъждането на тези, които заспиват, защото те вече сами са прекъснали връзката си с империята.

И ти нямаш нищо, което да властва над теб, освен дисциплината, наложена ти от ефрейтора, който те надзирава. И ако се съмняват в себе си, ефрейторите нямат дисциплина, освен наложената им от сержантите, които ги надзирават. И сержантите — наложената им от капитаните, които ги надзирават. И така чак до мен, който имам само Бог да ме направлява и обземе ли ме съмнение, оставам без опора в пустинята.

Аз обаче искам да ти кажа една тайна — тайната на постоянството. Когато заспиваш, животът ти прекъсва. Ала той прекъсва и когато те споходи онази отмала на сърцето, която е тайна на твоята немощ. Защото край теб нищо не се е променило, а всичко се е променило вътре в теб. И ето те пред града, часовой, но вече не си облегнат на гръдта на твоята любима и вслушан в ударите на сърцето, които не отличаваш от мълчанието или от диханието й, тъй като всичко е само знак за тази любима, която е едно, а си изгубен сред разпилените предмети, без да можеш да ги обединиш в една цялост, подвластен на нощните напеви, които си противоречат едни на други, на тази песен на пияницата, отричаща вопъла на болния, на това ридание край някой покойник, отричащо плача на новороденото, на този храм, отричащ празничната гълчава. И си казваш: „Каква работа имам с цялото това безредие и с подобна хаотична гледка?“, защото ако вече не знаеш, че тук има дърво, тогава корени, стъбло, клони и листа вече нямат обща мярка. И как би могъл да бъдеш верен, когато няма никой, който да получава? Зная, че ти не би заспал, ако бдеше над някой болен, когото обичаш. Ала изчезна този, когото би могъл да обичаш и се превърна в разхвърляни материали.

Тъй като се е разхлабил божественият възел, свързващ нещата.

Но аз желая да си верен на самия себе си, знаейки, че ще се завърнеш. Не искам от теб да разбираш или да изпитваш чувства във всеки миг, доста добре зная, че даже най-опияняващата любов се състои от прекосяването на толкова вътрешни пустини. И дори пред любимата ти се питаш: „Челото й е просто чело. Как мога да я обичам? Гласът й е този глас. Тук тя изтърси тази глупост. Тук направи погрешна стъпка…“ Тя е сума, която се е разпаднала на съставните си части и вече не може да те подхранва, и скоро почваш да си мислиш, че я мразиш. Ала как би могъл да я намразиш? Ти не си способен даже да обичаш.

Но мълчиш, понеже смътно съзнаваш, че въпросът е само за някакъв сън. Това, което в момента е вярно за жената, е вярно и за прочетената поема, за имението или за империята. Липсва ти силата да бъдеш подхранван и да откриваш — а това също е любов и познание — божествените възли, които свързват нещата. Мой спящ часовой, нещата, които обичаш, ти пак ще намериш заедно като дан, която ще ти бъде възвърната, не едно или друго, а всичко, и когато те спохожда унинието, че си неверен, редно е да се почита у теб този напуснат дом.

Когато часовоите ми крачат по пътя за обход, аз не изисквам всички да са пламенно усърдни. Мнозина се отегчават и мечтаят за супата, понеже ако всички богове спят в теб, остава ти животинският повик да наситиш стомаха си, а който се отегчава, мисли за ядене. Не изисквам душите на всички тях да са будни, защото наричам „душа“ това у теб, което общува с онези цялости — божествените възли, свързващи нещата — и се надсмива над стените. А просто от време на време една от душите им да се разпали. Да има един, на когото да се разтупти сърцето. Да има един, който да познае любовта и изведнъж да се почувствува изпълнен с бремето и шумовете на града. Един, който да се усети просторен и да вдъхне звездите, и да побере хоризонта като раковините, изпълвани с напева на морето.

Стига ми да си познал посещението и пълнотата да бъдеш човек и да си добре подготвен да получиш, защото то е като съня или глада, или като желанието, които те спохождат от време на време, и съмнението ти е израз на чистота и аз бих искал да те утеша.

Ще те осени отново, ако си скулптор, смисълът на лицето. Ще ти се изяви отново, ако си свещеник, смисълът на Бога, ще си възвърнеш, ако си любим, смисъла на любовта, пак ще се върне — ако си верен на себе си и добре почистиш дома си, макар да изглежда напуснат — това, което единствено може да утоли сърцето ти. Тъй като ти не си известен за часа на посещението, но е важно да знаеш, че единствено то в света може да преизпълни човека.

Затова аз те изграждам такъв чрез невесели часове на учение, за да може поемата по чудо да те възпламени, и чрез ритуалите и обичаите на империята, за да може тази империя да завладее сърцето ти. Тъй като не съществува дар, който да не си подготвил. И посещението не идва, ако не е съграден дом, за да го приеме.

Часовой, часовой, тъкмо обхождайки крепостните стени, обзет от тягостно съмнение, породено от знойните нощи, вслушвайки се в шумовете на града, когато градът не ти говори, наблюдавайки хорските жилища, когато те са неясно съчетание, вдишвайки пустинята наоколо, когато тя е само празнота, насилвайки се да обичаш, без да обичаш, да вярваш, без да вярваш и да си верен, когато вече няма на кого да си верен, ти подготвяш в себе си озарението на часовоя, което ще ти се яви някога като отплата и дар на любовта.

Да си верен на себе си никак не е трудно, когато е очевидно на кого да бъдеш верен, ала аз искам твоят спомен всеки миг да изпраща зов и да си кажеш: „Нека домът ми бъде посетен. Аз го съградих и го поддържам чист…“ И моята принуда има за цел да ти помогне. И аз задължавам моите свещеници да правят жертвоприношения дори когато се оказва, че тези жертвоприношения вече нямат смисъл. Задължавам моите скулптори да ваят статуи дори когато се съмняват в себе си. Задължавам моите часовои да правят обход под страх от смъртно наказание, в противен случай ето че се оказват мъртви, сами прекъснали вече връзката си с империята.

Аз ги спасявам чрез моята строгост.

Същото е и с този, който се приготвя в суровата обстановка на караулното помещение. Защото го изпращам като разузнавач да пресече линията на врага. И добре знае, че ще умре. Понеже те са нащрек. И той се бои от мъченията, с които ще го смажат, за да изтръгнат, заедно с виковете му, тайните на цитаделата. Разбира се, има мъже, свързани с любовта в момента, които, разгорещени от радост, стягат доспехите си, защото единствената радост е да се ожениш и ето че те се оженват. Когато завладяваш любимата в първата брачна нощ, не вярвай, че за теб това е просто завоюване на едно тяло, с което би могъл да се сдобиеш в квартала с червените фенери на града, където има подобни наглед момичета, понеже то всъщност е промяна в смисъла и в цвета на всяко нещо. И завръщането ти вечер вкъщи, и събуждането ти, превърнато в предадено наследство, и очакването на децата, и молитвата, на която ги учиш. И даже този чайник, придобил значението на чая с нея преди любовта. Защото едва-що пристъпила в дома ти, и килимите ти от дълговлакнеста вълна се превръщат в ливада за стъпките й. И от всичко, което получаваш и което е нов смисъл на света, ти ползваш съвсем малко неща. Ти не си преизпълнен нито с подарения предмет, нито с ласката на тялото, нито с употребата на това или онова предимство, а единствено с качеството на божествения възел, свързващ нещата.

Струва ти се, че мъжът, който облича доспехи, за да иде на смърт, сякаш не получава нищо в момента, понеже дори тази ласка, нещо тъй дребно, не му е обещана, а напротив — жаждата под слънцето, пясъчният вятър, скърцащ в зъбите, после мъжете край него, превърнати в преса за изтръгване на тайни — и този, който се екипира за смъртта, за да навлезе в нея облечен в посмъртната си униформа, и който според теб би трябвало да крещи от отчаяние като осъденият на обесване, извършил престъпление и борещ се с плътта си срещу неумолими решетки, обаче този, който се екипира за смъртта, ти изглежда тих и те гледа със спокоен поглед, и отговаря на шегите на караула, израз на грубовата обич, и не е обзет от самохвалство, нито от желание да покаже храброст или пренебрежение към смъртта, или пък цинизъм, нито каквото и да е подобно, а е прозрачен като спокойна вода и няма какво да крие — и ако е малко натъжен, изказва без стеснение тъгата си — нищо няма за криене, освен своята любов. И по-късно ще ти кажа защо.

Но срещу същия този мъж, който не трепва, закопчавайки кожените си ремъци, аз знам оръжия, по-силни от смъртта. Защото е уязвим от толкова страни. Подвластен е на всички божества, които носи в сърцето си. И обикновената ревност, щом заплаши едно царство и определен смисъл на нещата, и вкуса на завръщането у дома, как сигурно би разрушила този красив образ на спокойствие, мъдрост и доброволно отричане! Ти ще му отнемеш всичко, понеже той ще върне на Бога не само жената, която е обичал, но и дома си, и гроздоберите в лозята си, и скриптящата жътва на ечемичените си ниви. И не само жътвата, гроздоберите и лозята, а и своето слънце. И виждаш как той се отказва от властта си над толкова съкровища, без да изглежда разорен. Докато стига да му откраднат една усмивка на любимата, за да излезе от кожата си и да се преобрази в безумец. И нима тук не се докосваш до велика загадка? — Че го държиш не чрез притежаваните предмети, а чрез смисъла, който той извлича от божествения възел, свързващ нещата. И че предпочита своето саморазрушение пред разрушението на онова, срещу което се заменя и от което получава жизнени сили в замяна. Има преливане от едното в другото. И човек, който носи в сърцето си призванието към морето, приема да умре при корабокрушение. И ако е вярно, че в момента на корабокрушението той ще изпита може би объркването на животното, когато над него щраква капанът, остава вярно, че не е от значение този изблик на паника, който той предвижда, приема и пренебрегва, а, напротив, харесва му увереността, че ще намери един ден смъртта си в морето. Понеже когато ги слушам да се оплакват от тази очакваща ги, тъй жестока смърт, аз намирам в това не самохвалство за прелъстяване на жените, а тайно желание на любовта и свян да го изкажат.

Защото и тук, както навсякъде другаде, няма език, който да ти позволи да се изразиш. Ако става дума за цивилизацията на любовта, можеш да кажеш „тя“ и да предадеш мисълта си, вярвайки, че се отнася за нея, а става въпрос за смисъла на нещата, и тя присъства, само за да означи божествения възел, свързващ ги в Бога, който е смисъл на живота ти, и заслужава според теб твоите пориви, а пък те значат един определен начин на общуване със света, но не друг. И изведнъж да усетиш себе си тъй просторен, че душата ти да откликне, подобно морските раковини. И навярно можеш да кажеш „империята“ с увереността, че ще бъдеш разбран и че произнасяш една съвършено проста дума, ако всички около теб я разбират, съгласно твоя инстинкт, но не и ако има някой, който вижда в това само сума и ще ти се надсмее, защото не става въпрос за същата империя. И би ти било неприятно хората да си мислят, че би предложил живота си заради някакво си магазинче за сечива.

Понеже тук сякаш витае някакво видение, което се добавя към нещата и властва над тях, и ако убягва на разума ти, при все това се явява като очевидно за духа и сърцето ти. И те ръководи по-добре или по-твърдо и по-сигурно, отколкото каквото и да е уловимо (но не можеш да бъдеш сигурен, че други го наблюдават едновременно с теб) и те кара да останеш безмълвен от страх да не бъде таксуван за лудост и да не бъде подхвърлен на ирония, която е от рака, този образ, който ти се е изявил. Защото иронията ще го разруши, търсейки да покаже от какво е направен. Как би му отговорил, че тук има нещо съвсем друго, щом това друго нещо е за духа ти, а не за очите ти?

Често съм размишлявал за тези видения, единствените, до които можеш да се домогнеш, ала по-красиви от онези, които по навик призоваваш в безнадеждността на знойните нощи. Но дори и когато си свикнал в часовете на съмнение в Бога да пожелаваш Бог да се яви като странник, който би посетил дома ти — и кого би срещнал тогава, освен някой равен и подобен на теб, неспособен да те отведе никъде и така залостващ те в самотата си — дори и когато желаеш не проявлението на божественото величие, а представление и панаирджийски празник, от които ще получиш само пошло панаирджийско удоволствие и разочарование, което ще те накара да настръхнеш срещу Бога (а и как би проявил чак толкова пошлост?); дори и когато желаеш нещо да слезе към теб, да те посети на твоя етаж такъв, какъвто си, без причина, подчинявайки се на волята ти — и молбата ти никога не ще бъде изпълнена, както беше с моето питане към Бога — разтварят се в противовес духовните империи и те заслепяват виденията, които не са за очите, нито за разума, а за сърцето и духа, ако ти вложиш усилие да се извисиш и да стигнеш до етажа, където вече не са нещата, а божествените възли, които ги свързват.

И ето че ти вече не можеш дори да умреш, защото да умреш значи да изгубиш. И да изоставиш след себе си. И вече не става дума да изоставиш, а да се слееш с нещо. И целият ти живот ще бъде възнаграден.

И ти добре го знаеш от някой пожар, когато си претеглил смъртта, за да спасиш животи. Или от някое корабокрушение.

И ти ги виждаш как приемат смъртта си с отворени към истинското познание очи — същите тези, които биха надали вой, ограбени, несправедливо лишени и уязвени от една отправена другаде усмивка. Кажи им, че грешат: те ще се изсмеят.

Ала ти, спящ часовой, не защото си изоставил града, а защото градът те е изоставил, пред лицето ти на бледно дете ме обзема тревогата за империята, щом тя вече не може да държи будни моите часовои.

Аз обаче несъмнено греша, приемайки в пълнотата й песента на града и откривайки свързано това, което за теб е разпокъсано. И добре зная, че ти трябваше да чакаш, прав като свещ, за да бъдеш възнаграден в твоя час чрез просветлението си и изведнъж опиянен от стъпките си при обхода като от чудодеен танц под звездите сред значимостта на света. Защото там някъде в непрогледната нощ има кораби, които разтоварват товарите си от скъпоценни метали и слонова кост, и се оказва, че ти, часовой на крепостта, допринасяш те да бъдат опазени и да бъде разхубавена със злато и сребро империята, на която служиш. Защото там някъде има влюбени, които пазят мълчание, преди да се осмелят да заговорят, гледат се и биха искали да кажат… тъй като ако единият заговори и ако другият затвори очи, вселената ще се промени. И ти закриляш това мълчание. Защото там някъде има едно сетно предсмъртно дихание. И те се скланят, за да уловят словото на сърцето и благословията завинаги, която човек ще затвори в душата си, щом я получи, и ти спасяваш думата на един умиращ.

Часовой, часовой, не зная къде свършва твоята империя, когато Бог просветлява душата на часовоите, този поглед над тази шир, на която имаш право. И малко ме интересува, че в други мигове ти си този, който мечтае за супата, мърморейки за тежката служба. Добре е, че спиш, добре е, че забравяш. Обаче е лошо, че забравяйки, оставяш да се срути твоят дом.

Защото верността значи да си верен на себе си.

А аз искам да спася не само теб, а и твоите другари. И да получа от теб тази вътрешна устойчивост, постоянството, което иде от една добре изградена душа. Тъй като аз не разрушавам дома си, когато се отдалечавам. Нито изгарям розите си, щом престана да ги гледам. Те остават на разположение за нов поглед, който скоро ще ги накара да разцъфнат.

И тъй ще изпратя моите жандарми да те задържат. Ти ще бъдеш осъден на смърт — смъртта на спящите на пост часовои. Остава ти да събереш сили и да се надяваш да се замениш, чрез примера на собственото си мъчение, за бдителността на часовоите.