Цитадела (2 част)

CCXIII

Но дойде оня, който ме заразпитва за справедливостта.

— Ах! — казах му аз. — Ако познавам справедливи дела, то не зная нищо за справедливостта. Справедливо е да бъдеш нахранен според труда си. Справедливо е да бъдеш лекуван, когато си болен. Справедливо е да бъдеш свободен, щом си невинен. Ала очевидното не стига по-далеч… Справедливо е това, което е съобразено с церемониала.

Аз изисквам от лекаря да прекоси пустинята, дори на лакти и колене, за да превърже една човешка рана. Дори когато този човек би могъл да бъде неверник. Защото така създавам уважението към човека. Но случи ли се империята да води война срещу империята на неверника, аз изисквам от войниците да прекосят същата пустиня, за да разпръснат на слънцето вътрешностите на същия неверник. Защото така създавам устоите на империята.

— Господарю… не те разбирам.

— Харесва ми, когато ковачите на гвоздеи, които пеят химните на ковачите, се стремят да обират сечивата на дърводелците, за да служат на гвоздеите. Харесва ми, когато дърводелците се стремят да накарат ковачите да се откажат от работата си, за да служат на дъските. Защото от това притегляне на силови линии ще се роди корабът и аз не очаквам нищо от дърводелците, които не влагат страст и се прекланят пред гвоздеите, нито от ковачите на гвоздеи, които не влагат страст и се прекланят пред дъските.

— Значи почиташ омразата?

— Аз смилам омразата, надмогвам я и почитам само любовта. Ала се случва така, че омразата прераства в любов само когато се издигне над дъските и гвоздеите към кораба.

И като се оттеглих, отправих към Бога тази молитва:

„Аз приемам като преходни, Господи, противоречивите истини на войника, който се стреми да нарани, и на лекаря, който се стреми да изцери, макар че разпознаването на техния ключов камък въобще не е от моя етаж. Аз не примирявам в хладко питие ледените и горещите напитки. Изобщо не желая човек да ранява или изцерява умерено. Наказвам лекаря, който отказва да полага грижи, наказвам войника, който отказва да стреля. И отдавам малко значение на това дали думите си показват език една на друга. Защото се случва така, че само капанът, изграден от различни материали, хваща моята плячка в единството й, която е този човек, с такова качество, а не с друго.

Аз търся опипом твоите божествени силови линии и по липса на очевидни неща, които въобще не са за моя етаж, казвам, че имам право в избора на обредите на церемониала, щом се оказва, че в него се освобождавам и дишам. Така е и с моя скулптор, Господи, който се задоволява с този натиск с палеца наляво, макар че не може да каже защо. Тъй като му се струва, че само по този начин вдъхва сила на глината.

Аз ида към Теб подобно на дървото, което се развива според силовите линии, заложени в семчицата му. Слепият, Господи, не знае нищо за огъня. Но в огъня има силови линии, които се усещат с дланите. И той върви през тръните, понеже всяко преображение е болезнено. Господи, аз ида към Теб според твоята милост по протежението на склона, който заставя човек да се самопостигне.

Ти не слизаш към своето творение и за да се просветя, аз нямам на какво друго да се надявам, освен на топлина от огън или на привличане в семчицата. Същото е при гъсеницата, която нищо не знае за крилата. Изобщо не се надявам да бъда предизвестен от палячото за появите на архангели, защото той не би ми казал нищо, което да си струва труда. Безполезно е да се говори на гъсеницата за крила, както и на ковача на гвоздеи за кораб. Достатъчно е, че ги има, чрез страстта на архитекта, силовите линии на кораба. Чрез семето — силовите линии на крилата. Чрез семчицата — силовите линии на дървото. И теб просто да Те има, Господи.

Вледеняваща, Господи, е понякога самотата ми. И изоставен сякаш в пустиня, аз жадувам някакъв знак. Но Ти ме просвети по време на един сън. Разбрах, че всеки знак е напразен, понеже ако Ти си от моя етаж, Ти въобще не ме заставяш да израсна. И с какво съм потребен сам на себе си, Господи, такъв, какъвто съм?

Ето защо аз вървя и отправям молитви, които остават без отговор, като имам за единствен водач — толкова сляп съм — някаква слаба топлина по сбръчканите си длани и все пак възнасям хвала на Теб, Господи, за това, че въобще не ми отговаряш, понеже ако съм открил каквото търся, Господи, докрай съм се самопостигнал.

Ако Ти правеше към човека безвъзмездно крачката на архангел, човекът би бил завършен. Той вече не би дялал, не би ковал, не би воювал, не би лекувал. Той не би помитал вече стаята си, нито би обичал нежно любимата. Господи, би ли се отклонявал от пътя той, за да Те почита с милосърдието си през хората, ако Те съзерцаваше? Когато храмът е построен, аз виждам храма, не камъните.“

„Господи, ето ме остарял и слаб като дърветата, когато се извие зимният вихър. Уморен от моите неприятели, както и от моите приятели. Неудовлетворен в мисълта си от това, че съм принуден едновременно да убивам и да церя, защото от Теб изхожда потребността ми да надмогна всички противоречия, която прави съдбата ми тъй жестока. И все пак принуден да се извися по такъв начин, от замиране на въпроси през замиране на въпроси, към Твоето мълчание.

Господи, благоволи да приобщиш към себе си заради Твоята слава оня, който почива на север от моята империя и бе любимият неприятел, геометъра, едничкия истински, моя приятел, и мен самия, който, уви, превалих хребета и оставям назад моето поколение сякаш на прехвърления вече склон на някаква планина, като ме приспиш в някоя долчина из тия пустинни пясъци, дето добре работих.“