Денят след утре

104.

През илюминаторите изведнъж нахлу ярка слънчева светлина, докато малкият реактивен самолет се измъкваше от облаците и поемаше курса, по който след деветдесет минути щеше да стигне до Берлин.

Джоана се облегна назад, затвори очи и въздъхна от облекчение. Швейцария с всичките си хубости вече бе минало. Утре по това време щеше да чака на берлинското летище Тегел самолета за Лос Анджелис.

Отсреща Елтон Либаргер дремеше най-спокойно. Не личеше да се тревожи за предстоящите събития. До него бледият, изморен Залетл записваше нещо в черния си бележник. От време на време надигаше глава и разменяше по някоя дума на немски с Рита Баур, която бе прекъснала ревюто си в Милано, за да ги придружи до Берлин. На задните седалки Ерик и Едуард мълчаливо си разменяха светкавични ходове по шахматната дъска.

Както винаги присъствието на Залетл тревожеше Джоана и за да се разсее, тя насочи мислите си към Келсо — така бе нарекла черното санбернарче. Преди да напусне Анлегеплац, тя нахрани кученцето и го разцелува за сбогом. Утре то трябваше да замине с директен полет за Лос Анджелис, а след няколко часа Джоана щеше да си го прибере. После заедно щяха да отлетят за Албукерк. Оттам имаше само три часа път с кола до Таос.

След като видя записа, първата й мисъл беше да наеме адвокат и да осъди виновниците. Но после се запита какво ще постигне с това. Процесът можеше само да нарани мистър Либаргер и даже сериозно да се отрази на здравето му. А тя не желаеше подобно нещо, защото искрено го обичаше и знаеше, че е невинен като нея. Бе видяла ужасената му реакция. Искаше само час по-скоро да напусне Швейцария и да забрави за станалото. А после Фон Холден се появи с кученцето, обясни колко съжалява и накрая й връчи чек за огромна сума. Компанията се бе извинила, Фон Холден също. Какво повече можеше да очаква?

И все пак тя се питаше дали бе постъпила правилно като прие чека. Чудеше се разумно ли бе обаждането до „Ранчо де пиньон“, че не знае точно кога ще се върне на работа и дали изобщо ще се върне. Може би трябваше да постъпи другояче. Но толкова много пари… Боже мой, половин милион долара! Знаеше как да постъпи — щеше да си намери финансов консултант и да вложи парите най-изгодно, а после да живее от лихвите. Е, можеше и да си купи това-онова, но без да прекалява. Разумни инвестиции — там беше истината.

Внезапно на телефона пред нея замига червена лампичка. Не знаеше как да постъпи и предпочете да изчака.

— Вас търсят — обади се изотзад Ерик.

— Благодаря — каза тя и вдигна слушалката.

— Добро утро. Как си? — бодро запита Фон Холден.

Тя се усмихна.

— Добре съм, Паскал.

— Как е господин Либаргер?

— Много добре. В момента спи.

— След един час трябва да кацнете. Ще ви пратя кола.

— Няма ли да ни посрещнеш?

— Джоана, твоето разочарование ме ласкае, но за съжаление ще мога да те видя едва по-късно. Боя се, че ще имам куп неща за уреждане. Исках само да проверя дали всичко е наред.

Топлината в гласа му я накара да се усмихне.

— Всичко е наред. Не се безпокой.

Фон Холден закачи радиотелефона на таблото, после завъртя волана и подкара по Фридрихщрасе. Пред него някакъв камион рязко отби към тротоара и той натисна спирачките. Изруга, заобиколи камиона и разсеяно протегна ръка да провери дали правоъгълният пластмасов калъф не е паднал от съседната седалка. Неоновият електронен часовник на една бижутерска витрина показваше 10:39.

През последните часове бе настъпила драматична промяна. Може би за добро. Берлинският сектор бе успял да се включи към двата „обезопасени“ телефона в апартамент 6132 чрез свръхмодерен микровълнов приемник, разположен в отсрещната сграда. Разговорите се записваха и веднага пристигаха в апартамента на Софие-Шарлотенщрасе, където секретарките незабавно изготвяха фонограми за Фон Холден. Апаратурата бе монтирана едва в единайсет вечерта, тъй че бяха пропуснали значителна част от разговорите. Но онова, което стана известно, накара Фон Холден да настои за незабавна среща с Шол.

Колата мина покрай хотел „Метропол“, пресече Унтер ден линден и спря пред гранд хотел „Берлин“. Фон Холден грабна калъфа, изтича навътре и се изкачи със специалния асансьор право в апартамента на Шол.

Секретарят съобщи за пристигането му и го въведе в кабинета. В момента Шол разговаряше по телефона. Срещу бюрото седеше един човек, към когото Фон Холден изпитваше дълбока неприязън — Луис Гьоц, американският адвокат на Шол.

— Мистър Гьоц.

— Фон Холден.

Лукав и нахален, Гьоц изглеждаше прекалено строен и изискан за своите петдесет години. Имаше вид на човек, който по цял ден се грижи за външния си вид. Всичко в него биеше на очи — изящният маникюр, слънчевият загар, тъмносиният костюм от Армани, грижливо сресаната черна коса с едва забележими, сякаш нарочно търсени бели нишки на слепоочията. Човек би си помислил, че току-що е долетял от някой тенис-корт в Палм спрингс. Или от погребение в Палм бийч. Носеха се слухове, че е свързан с мафията, но засега Фон Холден знаеше само едно — че е ключова фигура в стремежите на Шол и Маргарете Пайпер да закупят една от най-големите посреднически агенции в Холивуд, чрез която Организацията щеше да си осигури решаващо влияние върху звукозаписната, филмовата и телевизионната продукция. А по този начин — и върху милиони зрители и слушатели.

Да се нарече Гьоц „студен“ би било твърде меко. Той беше просто парче лед с вечно отворена уста.

Фон Холден изчака Шол да привърши разговора, после сложи калъфа на бюрото и го отвори. Вътре имаше малък касетофон със записи от разговорите.

— Те вече разполагат с пълен списък на гостите и сведения за Либаргер. Знаят за Залетл. Освен това Маквей помоли кардинал О’Конъл от Лос Анджелис да му уреди среща с вас в Шарлотенбург тази вечер, един час преди пристигането на гостите. Знае, че ще бъдете разсеян и се надява да изкопчи нещо.

Без да обръща внимание на Фон Холден, Шол взе фонограмите и ги прегледа. После подаде листовете на Гьоц, сложи се слушалките и прослуша записа на бърз ход, като спираше само тук-там. Накрая изключи касетофона.

— Всичко върви точно според предвижданията ми, Паскал. Както очаквах, те използват всяка възможност да съберат сведения за онова, което върша в Берлин, а после ще потърсят среща с мен. Няма значение, че знаят за Либаргер и Залетл, нито че разполагат със списък на гостите. Но след като вече сме сигурни в тяхното идване, време е да предприемем своя ход.

Гьоц надигна глава. Прочетеното никак не му харесваше.

— Ервин, нали нямаш намерение да ги пречукаш? Три ченгета и доктор!

— Не е изключено, мистър Гьоц. Защо, има ли някакви проблеми?

— Проблеми ли? В Бад Годесбург имат списък на гостите, мама му стара. Ако очистиш тия образи, ще те налети цялата шибана федерална полиция. Ти какво, да не искаш да ни се лепнат за задниците?

Фон Холден мълчеше. Тия американци ужасно си падаха по мръсните приказки.

— Мистър Гьоц — спокойно изрече Шол. — Обяснете ми как ще се намеси федералната полиция. Какво биха могли да открият? Един човек на средна възраст след прекарана тежка болест излиза с малко невъздържана, но и доста банална реч пред стотина скучаещи доброжелатели в Шарлотенбург, а после всички се разотиват по домовете. Германия е свободна страна и нейните граждани имат правото да вярват в каквото си искат.

— Да, ама за чий ти е притрябвало да лепнеш на цялата работа три претрепани ченгета и един мъртъв доктор? Да не мислиш, че в полицията ще рекат само „лека им пръст“?

— Мистър Гьоц. Също като вас, мен и Фон Холден, въпросните господа се намират в голям европейски град, населяван от значителен брой амбициозни и злонамерени люде. До края на деня мистър Маквей и неговите приятели ще се озоват в ситуация, която няма да има нищо общо с Организацията. А когато властите започнат разследване, с изненада ще открият, че тези привидно почтени граждани всъщност са имали най-долно минало, изпълнено с позорни тайни, които досега са успявали да укрият от своите близки и колеги. По принцип подобни хора не би трябвало да сочат с пръст най-достойните германски граждани, освен ако са решили да го сторят за лична облага, например чрез шантаж и изнудване. Прав ли съм, Паскал?

— Разбира се — кимна Фон Холден.

Неговата задача бе да изолира и ликвидира Маквей, Озбърн, Нобъл и Ремер. За другото щяха да имат грижа оперативните сътрудници в Лос Анджелис, Франкфурт и Лондон.

— Ето, сам виждате, мистър Гьоц. Няма за какво да се тревожим. Ни най-малко. Тъй че ако не сте забелязал в разсъжденията ми някакъв сериозен пропуск, бих предпочел да се върнем към въпроса за агенцията в Холивуд.

Телефонът иззвъня и Шол вдигна слушалката. След миг погледна Гьоц и се усмихна.

— Разбира се! — възкликна той. — Винаги съм на разположение за кардинал О’Конъл.