Денят след утре

44.

Точно по същото време, на около четирийсет километра по магистрала А1, самолетът на „Ер Юроп“ се спускаше към летище „Шарл де Гол“. Петнайсет минути по-късно един от униформените сътрудници на Лебрюн потегли обратно към Париж с Маквей на задната седалка.

Маквей вече имаше чувството, че е опознал всяко кътче на парижката аерогара. И как иначе, щом напоследък минаваше през нея по два пъти в денонощието.

Когато наближиха Париж, полицаят прекоси Сена и подкара към Орлеанската порта. С известно усилие той обясни на развален английски, че Лебрюн разследва нещо ново и иска да се срещне с Маквей на местопрестъплението.

Дъждът отново заваля, докато си пробиваха път през пожарникарски коли и тълпи зяпачи, удържани от верига униформени полицаи. Пред тлеещите останки от жилищен блок шофьорът спря колата и поведе Маквей през хаоса от маркучи и опушени пожарникари, които все още поливаха димящите места.

Сградата беше напълно разрушена. Покривът бе изчезнал заедно с целия последен етаж. Изкривени и полуразтопени от изключително висока температура, пожарните стълби се протягаха настрани като части от недовършен мост, закрепени в несигурно равновесие към разбитите тухли на горните етажи. Самите етажи сега можеха да се различат само по дупките от прозорци, а между тях стърчаха обгорели греди — част от подове и тавани на отделните апартаменти. И въпреки проливния дъжд навсякъде се носеше тежката миризма на изгоряла човешка плът.

Заобикаляйки куп обломки, шофьорът изведе Маквей зад сградата, където под блясъка на преносими прожектори Лебрюн, Бара и Метро разговаряха с едър мъж в пожарникарска униформа.

— А, Маквей! — подвикна Лебрюн, когато пристъпиха в осветената зона. — Мисля, че вече познавате инспекторите Метро и Бара. Това е капитан Шевалие, заместник-началник на районния пожарен батальон.

— Здравейте, капитан Шевалие. — Маквей протегна ръка на пожарникаря, после се озърна към развалините. — Умишлено ли е било?

— Oui — кимна Шевалие и добави няколко думи на френски.

— Всичко е изгоряло много бързо и при извънредно висока температура — преведе Лебрюн. — Използвано е някакво сложно устройство, заредено по всяка вероятност с армейски запалителни експлозиви. Никой не е имал шанс да се измъкне. Двайсет и трима души. Всички са мъртви.

Маквей дълго мълча. Накрая запита:

— Имате ли представа защо?

— Да — решително потвърди Лебрюн, без да крие яростта си. — Тук е регистрирана колата, която карал Мериман, преди да го докопа вашият приятел Озбърн.

— Лебрюн — гласът на Маквей беше тих, но твърд. — Първо, Озбърн не ми е приятел. Второ, разрешете да предположа, че въпросната кола е била собственост на жена.

— Добро попадение — обади се Бара на английски.

— Името й е Анес Демблон.

Лебрюн вдигна вежди.

— Изумявате ме, Маквей.

Маквей не обърна внимание на комплимента.

— С какво разполагате за Озбърн?

— Пежото, което е наел, бе открито в една уличка на два километра от хотела. Имаше три квитанции за неправилно паркиране, значи е било изоставено вчера в ранния следобед.

— И никакви други следи?

— Търсим го из цялата столица, а провинциалните управления претърсват цялата област между мястото, където бе открито тялото на Мериман и пътя, където намерихме колата му.

Наблизо двама навъсени пожарникари изнесоха през задния вход обгоряла детска люлка и я захвърлиха до почернял скелет от матрак. Маквей ги изгледа, после се обърна към Лебрюн.

— Да вървим там, където сте открили колата на Мериман.

Белият форд на Лебрюн проряза мрака с фаровете си, докато завиваха по пътя към крайбрежния парк, където полицията бе открила ситроена на Анес Демблон.

— Живял е под името Анри Канарак. От десет години работел в една пекарна близо до Северната гара. Анес Демблон водела счетоводството. — Лебрюн измъкна запалката от таблото и я поднесе към цигарата си. — Очевидно двамата имат общо минало. Трудно ще е да разберем какво точно, защото той е бил женен за французойка на име Мишел Шалфур.

— Мислите ли, че пожарът е нейна работа?

— Не бих го изключил, докато не я разпитаме. Но ако е била само домакиня, както изглежда, едва ли би имала достъп до тоя тип запалителни материали.

Детективите Бара и Метро претърсиха апартамента на Анри Канарак в Монруж без никакъв резултат. Жилището беше почти празно. Няколко рокли на Мишел Канарак, купчинка каталози за бебешки дрешки, пет-шест неплатени сметки, малко храна в шкафовете и хладилника — с това се изчерпваше всичко. Очевидно семейството бе изчезнало набързо заедно с целия си багаж.

Засега знаеха със сигурност само едно: че в моргата лежи трупът на Анри Канарак, или по-точно Албърт Мериман. От Мишел Канарак нямаше никаква следа. Проверката по хотели, болници, морги и затвори не бе дала резултат — нито за новата, нито за моминската й фамилия. И под двете имена не откриха шофьорска книжка, паспорт или поне библиотечна карта. Не бяха намерили нейна снимка в апартамента или в портфейла на Мериман. Така че засега разполагаха само с името. Независимо от това Лебрюн я обяви за национално издирване. Може би местните полицейски управления щяха да открият нещо.

— С какво е убит Мериман? — запита Маквей, без да откъсва очи от околностите, докато напредваха по калния път към парка.

— „Хеклер и Кох МР-5К“. Напълно автоматичен. Вероятно със заглушител.

Маквей се навъси. „Хеклер и Кох“ беше смъртоносна играчка. Деветмилиметров автоматичен пистолет с трийсет патрона в пълнителя — любимо оръжие за терористи и сериозни контрабандисти на дрога.

— Намерихте ли го?

Лебрюн изгаси цигарата и подкара съвсем бавно през дълбоките локви.

— Не, чакаме резултата от балистичната лаборатория. През целия следобед водолазите претърсваха дъното, но засега няма резултат. Тук течението е силно. Затова открихме Мериман толкова далече.

Лебрюн намали още и спря пред дърветата.

— Нататък ще продължим пеша — каза той и измъкна изпод седалката голям полицейски фенер.

Дъждът бе престанал и луната надничаше иззад облаците, докато двамата полицаи слизаха по чакълестата рампа към реката. Маквей се озърна през рамо. В далечината смътно се мержелееха светлините на натовареното съботно движение по магистралата край Сена.

— Внимавайте, тук е хлъзгаво — предупреди Лебрюн, когато стигнаха долу. После завъртя лъча към размитите следи от ситроена на Анес Демблон. — Напоследък валя прекалено много. И да е имало стъпки, изчезнали са преди да намерим колата.

— Може ли? — Маквей протегна ръка и взе фенера от Лебрюн. Насочи го към реката, за да прецени скоростта на течението край брега. После върна лъча обратно, клекна и огледа земята.

— Какво търсите? — запита Лебрюн.

Маквей загреба шепа кал и за по-сигурно я освети отблизо.

— Това.

— Кал?

Маквей надигна глава.

— Не, mon ami. Terrain rouge. Червена кал.