Денят след утре

62.

Казваха се Ерик и Едуард. Джоана никога не бе виждала тъй съвършени мъже. На двайсет и четири години двамата изглеждаха безупречни образци на силната половина от човешкия род. Бяха еднакви на ръст и тегло: сто седемдесет и осем сантиметра, седемдесет и три килограма.

За пръв път ги видя рано следобед, докато работеше с Елтон Либаргер в плиткия край на басейна в гимнастическия салон. Басейнът беше с олимпийски размери — петдесет на двайсет и пет метра. Ерик и Едуард плуваха бътерфлай по часовник. Джоана бе виждала този стил и преди, но само за кратко, защото малцина издържаха натоварването. В единия край на басейна автоматичен часовник отчиташе времето и дистанцията.

Когато Джоана и Либаргер влязоха във водата, младежите вече бяха минали по осем дължини в двете посоки, тоест по осемстотин метра. Когато привършиха процедурите, двамата все още плуваха бътерфлай рамо до рамо. Циферблатът показваше 62 — повече от шест километра. Шест километра бътерфлай без почивка? Изглеждаше невероятно, дори невъзможно. Но нямаше никакво съмнение, защото го бе видяла със собствените си очи.

Час по-късно, докато един слуга отвеждаше Либаргер на говорна терапия, Ерик и Едуард излязоха от басейна. Готвеха се за бягане през гората, когато Фон Холден ги запозна с Джоана.

— Племенниците на господин Либаргер — обясни той с усмивка. — Бяха студенти в източногерманския Институт по физкултура, докато се разчу, че ще го закриват. Затова се прибраха.

Двамата бяха крайно любезни. Изрекоха в един глас: „Здравейте, много ми е приятно“, после хукнаха към гората.

Джоана запита дали не тренират за Олимпийските игри и Фон Холден отново се усмихна.

— Не. Никакви игри. Политика! Господин Либаргер ги насочва натам още от детството, когато почина баща им. Смяташе, че един ден Германия ще се обедини. И се оказа прав.

— Германия ли? Мислех, че е швейцарец.

— Германец. Роден е в индустриалния град Есен.

Точно в седем вечерта роднини и гости заеха местата си в празничната столова на имението, за което Джоана вече бе узнала, че се нарича „Анлегеплац“. На немски това означаваше нещо като „отправна точка“ — намек, че човек може да го напусне, но рано или късно ще се завърне.

Когато се завърна в стаята след напрегнатата работа с Либаргер, Джоана откри официална вечерна рокля, изработена безупречно само по нейни снимки от знаменитата моделиерка Ута Баур, с която я бяха запознали снощи на яхтата. Както разбра по-късно, Ута Баур също гостуваше в Анлегеплац. Роклята беше дълга, плътно прилепнала по тялото; вместо да прикрива пищната й фигура, тя подчертаваше и изтъкваше формите по най-изгоден начин. Предвидена да се носи без бельо, чиито очертания биха нарушили чистотата на линията, дрехата беше преднамерено дръзка и елегантно еротична.

Към черното кадифе бе пришита пухкава златиста материя, която започваше отзад край шията, минаваше под плиткото деколте и се спускаше от другата страна като небрежно наметнато боа. И един последен съвършен щрих — на раменете висяха две мънички златни пискюлчета.

Отначало Джоана се поколеба. Никога не си бе въобразявала, че ще носи подобна рокля. Но в багажа си нямаше нищо представително, а в Анлегеплац всяка вечеря беше официална. Тъй че не й оставаше друг избор. Роклята я преобрази. Това бе истинска магия. След като се гримира и направи косата си на френска плитка, тя изведнъж престана да бъде предишната пухкава, невзрачна рехабилитаторка от Ню Мексико. От огледалото я гледаше елегантна и съблазнителна светска лъвица, надарена с небрежна, предизвикателна грация.

Голямата столова на Анлегеплац би могла да послужи за сцена на средновековна пиеса. Дванайсетте гости седяха по двойки един срещу друг на изящно резбовани столове с високи облегалки около дългата маса, предвидена поне за трийсет души; шестима сервитьори имаха грижата да изпълнят всяко тяхно желание. Залата заемаше два етажа и беше изградена изцяло от камък. От тавана като бойни знамена се спускаха флагове с гербовете на знатни родове, подсилвайки впечатлението, че това място е предназначено за рицари и крале.

Елтон Либаргер заемаше почетното място. Отдясно Рита Баур разговаряше с него в характерния си енергичен стил, сякаш наоколо нямаше жива душа. Беше облечена изцяло в черно — предпочитаният й цвят, както вече бе разбрала Джоана. Черни ботуши до коленете, тесен черен панталон и еднореден блейзър, придържан от едно-единствено копче на гърдите. Кожата на ръцете, лицето и гърдите й беше обтегната и полупрозрачна, сякаш недокосвана от слънчев лъч. Трапчинката между миниатюрните й гърди, повдигнати от плитък сутиен, имаше същия млечнобял цвят, прошарен с бледосини вени като едва забележими пукнатини по изящен порцелан. Под изключително късата бяла коса се тъмнееха само тънко изскубаните вежди. Не носеше нито грим, нито бижута и тъкмо това правеше поразително впечатление.

Вечерята се проточи и въпреки присъствието на другите гости — доктор Залетл, близнаците Ерик и Едуард, още неколцина, чиито имена не бе успяла да запомни — Джоана посвети почти цялото си време на разговор с Фон Холден за Швейцария, нейната история, география и железопътна мрежа. Фон Холден изглеждаше познавач на всички тия теми, но със същия успех би могъл да говори за обратната страна на луната. Тазсутрешното студено, рязко нареждане да се приготви за напускане на хотела бе накарало Джоана да се почувства грозна и евтина, сякаш предната вечер я бяха използвали като хартиена носна кърпа. Но когато след пладне се срещнаха в градината, Фон Холден отново беше мил и сърдечен както снощи, такъв си остана и на вечерята. И макар че се мъчеше да прикрие това, с всяка изминала минута тя все по-силно копнееше за неговото докосване.

След вечерята Либаргер, Ута, доктор Залетл и останалите гости се оттеглиха на кафе в библиотеката на горния етаж, където Ерик и Едуард обещаха да им посвирят на пиано.

Като служители Джоана и Фон Холден не бяха поканени, тъй че можеха да разполагат с останалата част от вечерта.

— Доктор Залетл ми каза, че очаква до петък господин Либаргер да се движи без бастун — каза Джоана, докато гледаше как Ута Баур подкрепя Либаргер по стъпалата.

— Ще може ли? — бързо запита Фон Холден.

— Надявам се, но всичко зависи от господин Либаргер. Не знам защо толкова държат на петъка. Какво значение имат няколко дни в повече?

— Искам да ти покажа нещо — пренебрегна въпроса Фон Холден и я поведе към една странична врата в дъното на столовата. По дълъг коридор с дървена ламперия стигнаха до нова врата, от която се спускаха стъпала. Фон Холден предложи ръка на Джоана и я поведе надолу към трета врата и тесен тунел, насочен нейде настрани от сградата.

— Къде отиваме? — тихо запита тя.

Фон Холден мъчеше и Джоана усети как я побиват тръпки на възбуда. Като мъж Паскал Фон Холден би могъл да притежава почти всяка жена. Той живееше в свят на изключително богати и красиви, едва ли не царствени хора. Джоана беше най-обикновена рехабилитаторка с тексаски акцент. Снощи бе спала с него и знаеше, че не му е предложила кой знае какво. Тъй че защо би могъл да я пожелае отново?

В дъното на тунела нови стъпала ги изведоха нагоре. Фон Холден отвори поредната врата, отдръпна се да пропусне Джоана и след като влезе на свой ред, затвори вратата.

Джоана гледаше със зяпнала уста. Почти до тавана на залата се издигаше огромна турбина, задвижвана от течението на дълбока подземна река.

— Тук е автономното електрозахранване на имението — обясни Фон Холден. — Внимавай, подът е хлъзгав.

После я поведе за ръка към вратата в другия край. Отвори, пресегна се навътре и включи осветлението. От другата страна имаше квадратно помещение шест на шест метра със стени от камък и дърво. Между каменни скамейки в средата бълбукаше басейн с вода от реката. Фон Холден посочи дървената врата отстрани.

— Оттатък има сауна. Приятно, полезно и здравословно занимание.

Джоана усети, че се изчервява и в същото време я побиха тръпки.

— Не си нося нищо за преобличане — каза тя.

Фон Холден се усмихна.

— А, виждаш ли, тъкмо тук е чудото на моделите на Ута Баур.

— Не те разбирам.

— Роклята прилепва по тялото и е превидена да се носи без бельо, нали?

Джоана отново се изчерви.

— Да. Но…

— Формата винаги съответства на функцията. — Фон Холден протегна ръка и докосна едно от златните пискюлчета. — Например този пискюл.

Джоана разбираше, че той прави нещо, но нямаше представа какво точно.

— Ако се дръпне съвсем лекичко…

Изведнъж роклята се разкопча и грациозно плъзна надолу като театрална завеса. Фон Холден отстъпи крачка назад и я огледа от глава до пети.

— Виждаш ли, вече си готова за баня и сауна.

Джоана усети, че желанието я изпълва както никога през живота й — по-силно дори от снощи, ако изобщо бе възможно подобно нещо. За пръв път мъжко присъствие й се струваше тъй опияняващо и еротично. В този момент с радост би изпълнила всяко желание на Фон Холден.

— Искаш ли и ти да ме съблечеш? Всеки на свой ред, такива са правилата на играта, нали?

— Да — чу Джоана собствения си шепот. — Господи, да.

Сетне Фон Холден я докосна, тя се хвърли към него, разсъблече го и двамата се любиха в басейна, върху каменните скамейки и накрая в сауната.

Накрая останаха да лежат изтощени, като се докосваха гальовно, след това Фон Холден отново я облада бавно и умело, както не би могла да си въобрази и в най-жарките фантазии. Когато погледна нагоре, Джоана видя отражението си в огледалния таван, после се зърна в огледалната стена отляво и тия видения я накараха да се разсмее от радост и изумление. За пръв през своя живот се чувстваше привлекателна и желана. Наслаждаваше се на това чувство, а Фон Холден я оставяше да го изпита докрай. Сега й принадлежеше цялото време на света.

В един кабинет с тъмна дъбова ламперия на втория етаж на главната сграда Ута Баур и доктор Залетл търпеливо седяха в креслата и наблюдаваха цялата сцена върху три големи телевизонни монитора, които получаваха сигнали от камерите, монтирани зад огледалата. Всяка камера си имаше отделен монитор, като по този начин се осигуряваше пълно наблюдение на действието.

Едва ли гледката възбуждаше някого от двамата — не защото бяха надхвърлили седемдесетте, а защото наблюдаваха с чисто клинична цел.

Фон Холден не представляваше нищо друго, освен инструмент за изследване. Вниманието им се насочваше изцяло към Джоана.

Най-сетне дългият показалец на Ута Баур се протегна и натисна един бутон. Мониторите изгаснаха и моделиерката се изправи.

— Ja23 — каза тя на Залетл — Ja.

И излезе от кабинета.