5.

Бяха го кръстили Уилям Патрик Кавън Маквей в католическата църква „Дева Мария“ на Леи роуд в Рочестър, щат Ню Йорк през един мразовит февруарски ден на 1928 година. През детството и юношеството в енорийското училище „Кардинал Манинг“ и гимназията „Дон Боско“ всички го знаеха като Пади Маквей, първороден син на кварталния сержант Мърфи Маквей. Но от деня, в който двайсет и девет годишният полицай разкри загадката на „мъчителя от хълма“ в Лос Анджелис, всички започнаха да го наричат само Маквей — и началството, и колегите, и пресата, и даже жена му.

Работеше като детектив в отдел „Убийства“ от 1955 година и през дългия си живот бе успял да погребе две съпруги и да изучи трима потомци. В деня, когато навърши шейсет и пет, опита да се пенсионира. Не успя. Телефонът продължаваше да звъни. „Обадете се на Маквей, той е печен в тия истории.“ „Намерете Маквей, нали си няма друга работа, сигурно ще дойде да хвърли едно око.“ „Де да знам, питайте Маквей.“

Накрая той се пресели в планинската хижа, която бе построил край Голямото мечо езеро и отряза телефона. Но едва бе успял да разтовари багажа и да включи кабелната телевизия, когато тълпи от стари приятели се юрнаха на риболов. Не след дълго взеха да му задават същите въпроси, които чуваше и по телефона. Накрая той вдигна ръце, заключи хижата и се върна на работа.

В отдел „Убийства“ го настаниха на същия скърцащ стол зад нащърбеното метално бюро, но още в края на втората седмица старшият детектив Бил Удуорд дойде да го запита дали би желал да посети Европа на държавни разноски. На негово място всеки друг би хукнал за шлифера си. Маквей само сви рамене, после запита защо и колко време ще му отнеме. Не си падаше по екскурзиите, а когато му се налагаше да пътува, предпочиташе топлите страни. Беше началото на септември. В Европа застудяваше, а той мразеше студа.

— Колко ще ти отнеме, зависи само от тебе. А по въпроса „защо“ мога да ти кажа, че в Интерпол имат шест обезглавени трупа и се чудят какво да ги правят.

С тия думи Удуорд тръсна на бюрото една папка и си излезе.

Маквей го изпроводи с поглед и се озърна към колегите в стаята, после отпи глътка студено кафе и разгърна папката. В горния десен ъгъл имаше черно етикетче, което според класификацията на Интерпол означаваше молба за идентифициране на труп с неизяснена самоличност. Етикетчето беше старо. Имената на жертвите вече бяха известни.

От седемте трупа два бяха открити в Англия, два във Франция, един в Белгия, един в Швейцария и един изхвърлен от вълните близо до германското пристанище Кил. Всички бяха мъже на възраст от двайсет и две до петдесет и три години. Нямаше нито един цветнокож и по всяка вероятност всички бяха упоени с голяма доза транквиланти преди главите им да бъдат отрязани с хирургическа точност на едно и също място.

Убийствата бяха извършени в месеците от февруари до август и изглеждаха напълно хаотични. Приликата помежду им категорично отхвърляше възможността за обикновено съвпадение. Но това бе всичко, подробностите не съвпадаха в нито един от случаите. Между жертвите не бе открита връзка или поне обикновено познанство. Нямаха полицейски досиета и бяха водили съвсем безобиден живот. Различаваха се дори по произход и икономическо положение.

От статистическа гледна точка нещата стояха още по-зле: при над петдесет процента от убийствата след идентифициране на жертвата, била тя обезглавена или не, полицията открива убиеца. В тези седем случая липсваше даже що-годе приемлив заподозрян. С две думи — полицейските експерти от пет страни, включително Интерпол и Специалния отдел на Скотланд ярд, тъпчеха на едно място за радост на жълтата преса. Тъкмо това бе причината да измолят от полицейското управление на Лос Анджелис един от най-добрите специалисти в сумрачната зона на неизяснените убийства.

Първоначално Маквей замина за Париж, където се срещна с старши инспектор Алекс Лебрюн от Първи отдел на Парижката полицейска префектура — ухилен тарикат с неизменна цигара между зъбите. Лебрюн на свой ред го запозна със старши инспектор Нобъл от Скотланд ярд и капитан Ив Каду, заместник-директор на Интерпол. Четиримата заедно посетиха местопрестъпленията във Франция. Първото място бе в Лион, на два часа път с влака-стрела от Париж… и по ирония на съдбата, само на километър от седалището на Интерпол. Второто бе в алпийския курорт Шамони. По-късно Каду и Нобъл придружиха Маквей до останалите места: в Белгия — една малка фабрика край Остенде; в Швейцария — луксозен хотел над Женевското езеро в Лозана; и в Германия — скалисто заливче на двайсет минути с кола северно от Кил. После отпътуваха за Англия. Там най-напред посетиха малко апартаментче срещу катедралата в Солсбъри на сто и трийсет километра югозападно от столицата, а след това, вече в самия Лондон, разгледаха един частен дом в изискания квартал Кенсингтън.

През следващите десет дни, сврян в една студена канцелария на третия етаж на Скотланд ярд, Маквей подробно проучи полицейските доклади за всяко престъпление, като отскачаше час по час за една или друга консултация при Йън Нобъл, който разполагаше с по-голям и далеч по-топъл кабинет на първия етаж. Имаше късмет, че разследването бе прекъснато от покана да се върне в Лос Анджелис за двудневни свидетелски показания по делото на един виетнамец, пласьор на наркотици, когото бе арестувал при опита да убие някакъв шофьор в ресторанта, където обядваше Маквей. Всъщност тогава не бе сторил нищо героично — просто пъхна дулото на служебния си револвер в ухото на виетнамеца и бащински го посъветва да кротува.

След процеса му се полагаха два дни за лични дела и после връщане в Лондон. Но Маквей се изхитри да обедини наведнъж всички възможни зъболекарски процедури и превърна двата дни в две седмици, прекарани главно на терена за голф недалече от стадион „Роз боул“, където въпреки гъстия смог топлите слънчеви лъчи съществено подпомогнаха неговите разсъждения върху убийствата между два удара със стика.

Засега изглеждаше, че единствената обща черта между жертвите, единствената свързваща нишка, е хирургичното отстраняване на главите. Това подсказваше още от пръв поглед личността на извършителя — хирург или човек с хирургическа дарба и достъп до необходимите инструменти.

Оттук нататък не съвпадаше нито една подробност. Три от жертвите бяха изоставени на местопрестъплението. Останалите четирима бяха убити другаде, а после изхвърлени — в три от случаите край някое шосе, а четвъртия — в Килския залив. Въпреки дългите си години в отдел „Убийства“ Маквей не помнеше по-странно и загадъчно престъпление.

Най-сетне той прибра стиковете, завърна се в лондонската мъгла изтощен от дългия полет и едва бе положил глава върху онова, което в хотела минаваше за възглавница, когато телефонът иззвъня и Нобъл го уведоми, че вече освен с трупове разполагат и с глава.

Сега в Лондон бе три и петнайсет след полунощ. Седнал с два пръста уиски пред неудобното писалище в тясната хотелска стая, Маквей водеше едновременен разговор с Нобъл и капитан Каду по телефонната линия на Интерпол от Лион.

Каду, енергичен широкоплещест мъжага, който сякаш нямаше друга работа, освен да засуква огромните си мустаци, в момента четеше факса от предварителния доклад на младия патолог Майкълс. Между другото там бе посочено точното място, където главата бе отделена от трупа. И то напълно съвпадаше с обезглавяването на останалите седем тела.

— Знаем, Каду — уморено каза Маквей. — Но това не стига, за да твърдим категорично, че между убийствата има връзка.

— Възрастта съвпада.

— Пак не е достатъчно.

— Маквей, не мога да не се съглася с капитан Каду — учтиво заяви Нобъл, сякаш разговаряха по време на следобедния чай.

При тази мисъл Маквей неволно погледна часовника си. Вече нямаше представа дали е ден или нощ.

— Ако не е връзка, дявол да го вземе, то поне имаме работа с такова съвпадение, че не можем да си затваряме очите — довърши Нобъл.

— Е, добре… — промърмори Маквей и изрече мисълта, която го бе мъчила през цялата вечер. — Да се чуди човек що за смахнат тип сме подгонили.

От Интерпол и Скотланд ярд реагираха мигновено.

— Смяташ ли, че е един и същ човек? — изрекоха двамата в хор.

— Не знам. Да… Да, смятам, че е един и същ.

Като се извини с умората от пътуването и помоли да довършат по-късно, Маквей остави слушалката. Би могъл да попита какво мислят, но не го стори. В края на краищата, те го бяха помолили за помощ. Пък и ако смятаха, че греши, нямаше да си траят. Засега всичко беше в сферата на догадките.

Той взе чашата и надникна през прозореца. Отсреща имаше друг, по-малък хотел. Повечето прозорци бяха тъмни, но на четвъртия етаж мъждукаше светлинка. Навярно някой четеше, или бе задремал с книга в ръка, или пък просто бе забравил да загаси на излизане и още не се бе прибрал. А може би в стаята лежеше труп, който чака да бъде открит на сутринта. Това й е лошото на детективската професия — почти навсякъде се разкриват безкрайни възможности за догадки. Рано или късно у полицая се развива някакъв вторичен усет за нещата, чувство за онова, което е ставало в стаята преди него или което може да намери на влизане, що за човек е бил там и с какво се е занимавал.

Но около отрязаната глава нямаше стая с мъждукаща светлинка. Ако имаха късмет, щяха да стигнат и дотам. До стаята, която да ги насочи към друга стая и най-сетне към мястото, където е убиецът. Само че първо трябваше да установят личността на жертвата.

Маквей допи уискито, избърса очи и погледна бележката, която бе надраскал преди час и вече бе привел в изпълнение. ГЛАВА-ХУДОЖНИК-СКИЦА-ВЕСТНИЦИ-САМОЛИЧНОСТ.

Загрузка...