Денят след утре

23.

Пет минути след шест Анри Канарак излезе от кафенето и с небрежна походка се отправи към метрото срещу Източната гара.

Озбърн го проследи с поглед, после щракна лампата и се приведе над разгърнатата карта. Трийсет и пет минути по-късно бе изминал почти двайсет километра и наближаваше познатия жилищен блок в Монруж. Спря на една странична улица, излезе от колата и отиде да се прикрие в сянката срещу дома на Канарак. След четвърт час Канарак се зададе по тротоара и влезе в сградата. През целия път от пекарната до вкъщи не бе подал признак, че се чувства застрашен или под наблюдение. Нито веднъж не се бе отклонил от старите навици. Озбърн се усмихна. Всичко вървеше точно по план.

В осем без двайсет той спря пежото пред хотела, подаде ключовете на служителя от гаража и влезе. Докато пресичаше фоайето, хвърли поглед към рецепцията.

— Съжалявам, мосю, няма вести за вас — усмихна се дребничката брюнетка.

Озбърн благодари и продължи напред. Беше се надявал на вест от Вера, но в същото време се радваше, че не го е потърсила. Не биваше да се разсейва. Сега трябваше да избягва усложненията и да насочи цялата си мисъл към главната задача. Питаше се защо ли бе казал на инспектор Бара, че ще напусне Париж след пет дни. Със същия успех би могъл да посочи седмица, десет дни или дори две седмици. Петте дни концентрираха всичко до границите, отвъд които рискуваше да загуби контрол. Събитията се развиваха прекалено бързо. Всяко нарушение в ритъма означаваше провал. Не оставаше място за грешки или непредвидени случайности. Ами ако Канарак внезапно се разболееше и утре си останеше у дома? Тогава какво? Да нахълта в апартамента с взлом и да свърши всичко там? Ами другите хора? Жената на Канарак, роднини, съседи… Нямаше място за подобна случайност, той сам бе определил рамките. Нямаше свободно пространство. Никакво. Сякаш държеше динамитна шашка със запален фитил. Какво можеше да стори, освен да продължава по плана и да се надява, че всичко ще свърши добре?

Озбърн пропъди тия мисли и вместо да продължи към асансьора, влезе в сувенирното магазинче, за да купи вестник на английски. Взе сгънатия брой от щанда и зачака реда си на касата. За момент се запита какво ли би станало, ако Жан Пакар не бе открил Канарак толкова бързо. Какво щеше да прави тогава? Може би да напусне страната и да се върне по-късно? Но кога? Откъде би могъл да знае, че номерът на паспорта му не е въведен в полицейските компютри с препоръка да бъде държан под наблюдение, ако се завърне в определен срок? Ами ако детективът изобщо не бе успял да открие Канарак? Как би се чувствал тогава? Но за щастие всичко бе станало другояче. Жан Пакар бе изпълнил успешно своята част от задачата и за Озбърн оставаше само да я доведе до край. Престани да се стягаш, каза си той и докато пристъпваше пред касиерката, разсеяно хвърли поглед към първата страница на вестника.

Онова, което видя, беше същинско безумие. Нищо не го бе подготвило да зърне лицето на Жан Пакар под огромно заглавие: ЗВЕРСКО УБИЙСТВО НА ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ!

Отдолу имаше подзаглавие: „Преди смъртта си бившият наемник е бил варварски измъчван“.

Магазинчето се завъртя наоколо. Отначало бавно. После все по-бързо и по-бързо. Накрая Озбърн трябваше да положи ръка върху щанда с бонбони, за да се удържи на крака. Сърцето му биеше лудо, чуваше собственото си хрипкаво дишане. След като се подпря, той отново погледна вестника. Да, лицето си беше на място, както и заглавието над него.

Сякаш от безкрайна далечина чу касиерката да го пита дали е добре. Той кимна с усилие и бръкна в джоба си за дребни пари. После намери сили да прекоси магазинчето и да продължи към асансьорите. Сигурен бе, че Анри Канарак е засякъл Пакар и обръщайки ролите е убил детектива. Набързо прегледа текста. Името на Канарак не се споменаваше. Пишеше само, че частният детектив е бил убит късно снощи в апартамента си и че засега полицията отказва да назове вероятния убиец или мотивите за престъплението.

Пред асансьорите чакаха няколко души, но Озбърн почти не ги забеляза. Трима вероятно бяха японски туристи, малко по-настрани стоеше невзрачен мъж с омачкан сив костюм. Озбърн извърна глава и се помъчи да разсъждава. После вратата се отвори и от кабината излязоха двама бизнесмени. Озбърн прекрачи напред заедно с другите. Единият от японците натисна бутона за пети етаж. Човекът със сивия костюм натисна деветия, а Озбърн седмия.

Вратата се затвори и асансьорът потегли.

Какво да прави сега? Първата му мисъл бе за архивите на Жан Пакар. Те щяха да насочат полицията право към него, а после към Анри Канарак. После той си спомни обясненията на Пакар за обичайната процедура в „Колб“. За гордостта им, че закрилят своите клиенти. За пълната поверителност в работата между детектив и клиент. Пакар бе казал, че след края на разследването клиентът получава всички писмени материали, без да се правят копия. И че самата централа служи само като гарант за професионализма на своите сътрудници и като посредник при плащането. Но Озбърн не бе получил никакви писмени материали. Къде бяха те?

Внезапно той си припомни колко го бе изненадал фактът, че Пакар не записва нищо. Може би изобщо не съществуваха писмени материали. Може би в днешно време частните детективи залагаха тъкмо на това — да не допускат попадането на информация в чужди ръце. Озбърн бе получил едва в последния момент името и адреса на Канарак, записани върху книжна салфетка. Тази салфетка все още лежеше в джоба на сакото му. Може би с нея се изчерпваше цялото досие по случая.

На петия етаж асансьорът спря и японците излязоха. Вратата се затвори и кабината продължи нагоре. Озбърн се озърна към човека със сивия костюм. Изглеждаше му смътно познат, но не можеше да се сети откъде. След малко достигнаха седмия етаж. Вратата се отвори и Озбърн прекрачи навън. След него излезе и човекът с костюма. После двамата тръгнаха в противоположни посоки.

Докато вървеше към стаята си, Озбърн усети, че диша малко по-спокойно. Първоначалното потресение от смъртта на Жан Пакар започваше да отслабва. Сега се нуждаеше от време, за да обмисли следващия ход. Ами ако Пакар бе разказал на Канарак за него? Ако бе дал името и адреса му? След като Канарак бе убил детектива, нищо не му пречеше да убие и Озбърн.

Изведнъж той усети, че някой върви след него. Озърна се и видя човека със сивия костюм. В същия миг си спомни, че онзи бе натиснал бутона за деветия етаж. Малко по-напред се отвори врата и някакъв човек изтика в коридора количка, отрупана с мръсни чинии. Той извърна глава към Озбърн, после затвори вратата и резето щракна отвътре.

Сега двамата бяха сами в коридора. В съзнанието на Озбърн отекна тревожен сигнал. Той рязко спря и се обърна.

— Какво искате?

Отговорът прозвуча спокойно, без следа от заплаха.

— Да ми отделите няколко минути. Казвам се Маквей. Земляци сме, аз също идвам от Лос Анджелис.

Озбърн го огледа внимателно. Човекът беше на около шейсет и пет години, висок към метър и седемдесет и пет и сигурно тежеше около осемдесет килограма. Зелените му очи бяха изненадващо сърдечни, а прошарената кестенява коса започваше да оредява на темето. Носеше обикновен сив костюм, навярно от магазин за конфекция. Вратовръзката съвсем не подхождаше на бледосинята полиестерна риза. Имаше вид на добродушно старче, навярно така би изглеждал и собственият му баща, ако бе доживял до днес. Озбърн се поуспокои.

— Познаваме ли се? — запита той.

— Аз съм полицай — каза Маквей и извади значката си.

Озбърн усети как сърцето му подскочи в гърлото. За втори път през последните няколко минути имаше чувството, че ще припадне. Нейде в далечината чу собствения си немощен глас:

— Не разбирам. Случило ли се е нещо?

По коридора се зададе възрастна двойка във вечерно облекло. Маквей отстъпи до стената. Мъжът се усмихна и му благодари. Маквей го изчака да отмине, после отново погледна Озбърн и кимна към стаята му.

— Защо да не поговорим вътре? Или долу в бара, ако предпочитате.

Нарочно се държеше небрежно, почти безразлично. Нямаше значение дали ще говорят в стаята или в бара, важното беше Озбърн да се отпусне. Все едно, докторът нямаше да избяга, поне засега. Пък и Маквей вече бе видял каквото имаше за гледане в стаята.

Озбърн полагаше отчаяни усилия да прикрие тревогата си. В края на краищата до момента не бе сторил нищо. Даже набавянето на сукцинилхолин чрез Вера не беше кой знае какво нарушение. Най-много да го упрекнат, че е потърсил вратичка в законите. Освен това Маквей беше от американската полиция — с каква власт можеше да разполага тук? Стегни се, каза си той. Бъди любезен и разбери какво иска. Може да се окаже някаква дреболия.

— Добре — каза той, после отключи и покани Маквей да влезе. Затвори вратата и остави ключовете и вестника на масата. — Седнете, моля. Ако нямате нищо против, ще ида да си измия ръцете.

— Разбира се.

Докато Озбърн беше в банята, Маквей седна на ръба на креслото и огледа стаята. Всичко беше същото както днес следобед, когато показа значката си на чистачката и срещу двеста франка получи разрешение да влезе.

— Ще пийнете ли? — запита Озбърн, след като си избърса ръцете.

— Ако ми правите компания.

— Имам само скоч.

— Чудесно.

Озбърн излезе от банята с начената бутилка „Джони Уокър“, черен етикет. Взе две чаши от имитацията на старинно френско писалище, махна целофановите обвивки и наля уиски.

— За жалост не разполагам и с лед.

— Не съм придирчив.

Маквей закова поглед върху маратонките на Озбърн. Целите бяха облепени със засъхнала кал.

— Поддържате формата, а?

— Какво имате предвид? — запита Озбърн и му подаде чашата.

Маквей кимна надолу.

— Обувките ви са кални.

— Аз… — Озбърн се поколеба за миг, после продължи с широка усмивка — … бях излязъл да се разходя. Паркът пред Айфеловата кула е разкопан. С тоя дъжд няма как да мине човек, без да се изкаля.

Маквей отпи от уискито. В паузата Озбърн се запита дали лъжата е проличала. Всъщност не беше лъжа. От вчерашната разходка си спомняше, че паркът наистина е ужасно разкопан. За всеки случай предпочете да смени темата.

— И тъй? — каза той.

— И тъй… — проточи Маквей. — Бях във фоайето, когато отидохте да си купите вестник. Забелязах реакцията ви.

Той кимна към вестника върху масата. За да спечели малко време, Озбърн надигна чашата. Рядко пиеше. Едва след онази първа вечер с преследването на Канарак и разпита в полицията бе поръчал по телефона да му донесат бутилка скоч. Сега се радваше, че го е сторил.

— Значи затова сте тук…

Погледите им се кръстосаха. Добре де, знаят, каза си Озбърн. Дръж се открито, без емоции. Разбери какво друго са изровили.

— Както знаете, господин Пакар работеше за една международна детективска компания. Имах съвсем друга работа с парижката полиция, когато изникна този случай. И тъй като сте един от последните клиенти на господин Пакар… — Маквей с усмивка отпи глътка уиски. — С две думи, парижките колеги ме помолиха да поговоря с вас. Като сънародник. Да разбера дали имате някаква представа кой би могъл да го стори. Сам разбирате, че тук не разполагам с никаква власт. Просто помагам.

— Разбирам. Но едва ли ще мога да ви бъда полезен.

— Стори ли ви се, че господин Пакар е разтревожен от нещо?

— И да е бил, не спомена подобно нещо.

— Ще разрешите ли да попитам защо го наехте?

— Не съм го наел. Свързах се с „Колб интернешънъл“. Оттам изпратиха него.

— Питах за друго.

— Ако не възразявате, въпросът е личен.

— Доктор Озбърн, става дума за убийство — изрече Маквей тържествено, сякаш стоеше пред съда.

Озбърн остави чашата. Не бе сторил нищо, а имаше чувството, че го обвиняват. Това не му допадаше.

— Слушайте, господин полицай. Жан Пакар работеше по моя поръчка. Дълбоко съжалявам, че е убит, но нямам ни най-малка представа кой и защо го е извършил. Ако това е причината да дойдете, значи само си хабите времето!

Озбърн гневно пъхна ръце в джобовете на сакото си. Внезапно напипа пликчето с ампулите и спринцовките. Бе възнамерявал да го извади още докато се преобуваше за обиколката край реката, но явно бе забравил. Настроението му рязко омекна.

— Вижте какво… Съжалявам, не исках да бъда рязък. Сигурно е от изненадата, като разбрах как са го убили… Малко съм нервен.

— Позволете само да запитам дали господин Пакар успя да изпълни задачата.

Озбърн отново се поколеба. Накъде биеше Маквей? Знаеха ли вече за Канарак? Ако кажеше „да“, какво щеше да последва? Ако кажеше „не“, оставяше място за бъдещи разпити.

— Изпълни ли я, доктор Озбърн?

— Да — изрече най-сетне той.

Маквей го поогледа, после надигна чашата и допи уискито. За момент задържа празната чаша, сякаш се чудеше какво да я прави. Погледът му отново се върна към Озбърн.

— Познавате ли някой си Петер Хосбах?

— Не.

— Джон Кордъл?

— Не — повтори Озбърн, искрено озадачен. Нямаше представа за какво говори Маквей.

— Фридрих Рустов?

Маквей преметна крак върху крак. Между чорапите и крачолите на панталона се мярнаха бледи, неокосмени прасци.

— Не — пак поклати глава Озбърн. — Заподозрени ли са?

— Изчезнали са, доктор Озбърн.

— Не съм чувал за нито един от тях.

— Нито един?

— Да.

Хосбах беше германец, Кордъл англичанин, а Рустов белгиец. Трима от обезглавените. Маквей отметна в едно дълбоко кътче на компютърния си мозък, че Озбърн не трепна, даже не се поколеба при споменаването на имената. Фактор на разпознаване — нула. Разбира се, човекът можеше просто да се окаже талантлив актьор и лъжец. Докторите непрекъснато лъжат, стига да смятат, че за пациента е по-добре да не знае истината.

— Е, свят широк, какво ли не става по него — въздъхна Маквей. — От мен се иска да разплитам нишките докато стигна до общия възел.

Той се пресегна, сложи чашата на масата до ключовете и стана от креслото. Мимоходом забеляза, че освен от ключа от хотелската стая има и ключове за кола на верижка с лъвче. Емблемата на „Пежо“.

— Благодаря, че ми отделихте време, доктор Озбърн. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо — отвърна Озбърн, като се мъчеше да прикрие облекчението си. Значи всичко беше обикновена полицейска формалност. Маквей просто помагаше на френските ченгета и нищо повече.

Маквей вече бе хванал дръжката на вратата, когато внезапно се обърна.

— На трети октомври бяхте в Лондон, нали?

— Какво? — изненада се Озбърн.

— Било е… — Маквей извади от портфейла си пластмасово календарче. — Било е миналия понеделник.

— Не ви разбирам.

— Бяхте ли в Лондон?

— Да.

— Защо?

— Ами… прибирах се от медицински конгрес в Женева.

Озбърн откри, че е взел да заеква. Откъде знаеше Маквей? И какво общо имаше Лондон с Жан Пакар и изчезналите непознати?

— Колко време останахте там?

Озбърн се поколеба. За какъв дявол бяха тия приказки. Какво целеше Маквей?

— Не разбирам какво общо има това — отвърна той, опитвайки да прикрие тревогата си.

— Просто питам, докторе. Такава ми е работата — да задавам въпроси.

Очевидно Маквей нямаше да си тръгне преди да получи отговор. Озбърн сви рамене.

— Около ден и половина.

— И отседнахте в хотел „Коноут“.

— Да.

Озбърн усети как под мишницата му плъзна струйка пот. Изведнъж Маквей бе загубил всякаква прилика с добродушно старче.

— Какво правихте по време на престоя си там?

Лицето на Озбърн пламна от гняв. Не разбираше нищо, освен че го притискат до стената и това не му харесваше. Може би знаят за Канарак, помисли той. Може би се мъчеха да го вкарат в капана по заобиколен път. Но нямаше да им се даде. Ако Маквей знаеше за Канарак, трябваше сам да повдигне темата.

— Господин полицай, какво съм правил в Лондон е личен въпрос. Нека спрем дотук.

— Слушай, Пол — тихо каза Маквей. — Нямам намерение да ти се бъркам в личния живот. Издирвам неколцина изчезнали. Ти не си единственият, с когото разговарям. Искам само да знам как е протекъл престоят ти в Лондон.

— Може би трябва да потърся адвокат.

— Ако смяташ, че ти трябва, не възразявам. Ето телефона.

Озбърн извърна глава.

— Пристигнах в събота следобед и вечерта отидох на театър — глухо изрече той. — После се почувствах зле. Върнах се в хотела и не напуснах стаята до понеделник сутринта.

— Включително през цялата неделя?

— Точно така.

— Изобщо ли не напуснахте стаята?

— Изобщо.

— Поръчахте ли храна?

— Хващал ли ви е някога скоротечен грип? Имах висока температура и диария, комбинирана с антиперисталтика. По-просто казано — повръщах. Не ми беше до ядене.

— Сам ли бяхте?

Отговорът на Озбърн бе бърз и категоричен:

— Да.

— Видя ли ви някой?

— Не, доколкото знам.

Маквей помълча, после тихо запита:

— Защо ме лъжете, доктор Озбърн?

Днес беше четвъртък вечер. Преди да потегли за Париж в сряда следобед, Маквей бе помолил Нобъл да провери престоя на Озбърн в хотел „Коноут“. И малко след седем тази сутрин Нобъл бе позвънил по телефона, за да съобщи, че Озбърн е наел стая в събота следобед и напуснал в понеделник сутринта. Записал се като доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис, без придружител. Малко по-късно в стаята му влязла жена.

— Моля? — възкликна Озбърн, прикривайки уплахата си под маската на гняв.

— Не сте бил сам. — Маквей не му остави време да възрази. — Млада жена. Тъмнокоса. Възраст около двайсет и пет години. Името й е Вера Монере. В събота вечер сте правили любов с нея в таксито от Лейсистър скуеър до „Коноут“.

— Боже Господи!

Озбърн бе зашеметен. Не бе в състояние даже да си представи откъде и как полицията е узнала всичко това. Накрая бавно кимна.

— Заради нея ли дойдохте в Париж?

— Да.

— Предполагам, че и тя е боледувала заедно с вас.

— Да, така е…

— Отдавна ли я познавате?

— Миналата седмица се запознахме в Женева. Тя ме придружи до Лондон. После замина за Париж. Стажува тук.

— Стажува ли?

— Завършила е медицина. Скоро ще стане лекарка.

Значи лекарка! Маквей любопитно огледа Озбърн. Интересна работа, трябваше само малко да поразмърда нещата и подробностите се сипеха една след друга. Много здраве на Лебрюн с неговата празна папка!

— Защо не я споменахте?

— Казах ви, че въпросът е личен.

— Докторе, тя е вашето алиби. Може да потвърди как е протекъл престоят ви в Лондон.

— Не искам да я замесвам.

— Защо?

Озбърн усети, че отново му накипява. Маквей започваше да става досаден с тия непрекъснати обвинения, а Озбърн никога не бе проявявал особена търпимост към намесата в личния му живот.

— Вижте какво. Сам казахте, че тук нямате никаква власт. Изобщо не съм длъжен да ви отговарям.

— Прав сте — кротко се съгласи Маквей. — Но мисля, че ще проявите желание. Паспортът ви е в местната полиция. Освен това, стига да поискат, могат да ви обвинят в предумишлено нападение. Аз им върша услуга. Ако си въобразят, че ми създавате трудности, може да се поколебаят дали да ви оставят на свобода. Особено пък след като името ви е свързано с убийство.

— Вече ви казах, че нямам нищо общо с това!

— Сигурно — съгласи се Маквей. — Но може да прекарате доста време в някой френски затвор, докато властите решат да ви повярват.

Озбърн имаше чувството, че след безкрайно въртене в перална машина са го прехвърлили в центрофугата. Не му оставаше нищо друго, освен да отстъпва.

— Ако кажете направо какво целите, може би ще успея да ви помогна — промърмори той.

— По време на престоя ви в Лондон е бил убит човек. Трябва да ми докажете какво сте вършил през това време. А госпожица Монере, изглежда е единствената, която може да потвърди. Но вие очевидно изпитвате крайна неохота да я замесите… и тъкмо чрез това я замесвате. Ако предпочитате, бих се обадил на тукашните колеги да я приберат, за да си побъбрим в полицията.

До този момент Озбърн бе правил всичко възможно, за да не забърква Вера. Но ако Маквей изпълнеше заплахата си, вестникарите щяха веднага да научат. Тогава всичко щеше да изскочи на първите страници за развлечение на широката публика — и връзката му с Жан Пакар, и тайното пътуване до Лондон, и интимният живот на Вера. Политиците могат да вършат каквото си искат, било то с актриси или малки момченца, при което рискуват най-много да загубят изборите или поста си. Любовниците им се появяват върху кориците на жълтата преса из всички вестникарски щандове на света — обикновено по бикини. Но една жена, която се готви да стане лекарка, е нещо съвсем различно. Обществеността не одобрява когато лекарите проявяват човешки слабости, тъй че ако играта загрубееше, Вера можеше да загуби завинаги професията си. Подобен натиск силно напомняше шантаж, но засега Маквей даваше да се разбере, че всичко ще остане между него и Озбърн.

— Това е… — Озбърн се изкашля. — Това е…

Изведнъж осъзна, че Маквей неволно му е отворил вратичка. Можеше не само да се измъкне от историята с Жан Пакар, но и да разбере какво точно знае полицията.

— Какво? — подкани го Маквей.

— Това е причината, поради която наех частен детектив — довърши Озбърн.

Лъжеше, но трябваше да поеме риска. Полицията сигурно бе прегледала всяка хартийка в дома на Пакар, но Озбърн знаеше, че детективът не записва почти нищо. Навярно се хващаха за всяка сламка и не подбираха методите, дори ако се налагаше да потърсят помощ от американски полицай.

— Тя има любовник. Не искаше да узная. И нямаше да разбера, ако не я бях последвал в Париж. Попитах я кой е, но не ми каза. Затова реших да открия сам.

Ако хитрец като Маквей повярваше на тази история, значи полицията не знаеше за Канарак. И в такъв случай нищо не пречеше на Озбърн да продължи по плана.

— Значи Пакар откри кой е любовникът.

— Да.

— Ще ми кажете ли?

Озбърн изчака колкото да покаже на Маквей, че не му е лесно да говори. После тихо прошепна:

— Тя се чука с френския министър-председател.

Маквей се вгледа в Озбърн. Точно това бе очаквал — да чуе верния отговор. Ако Озбърн криеше още нещо, Маквей просто нямаше представа какво може да бъде.

— Е, ще го преживея някак. — Озбърн говореше бавно, развълнувано. — Някой ден сигурно даже ще се смея, като си спомня. Но не днес. А сега ще се съгласите ли най-сетне, че въпросът е личен?