Денят след утре

31.

Филмът „Уестсайдска история“, заснет през 1961 година с участието на Натали Ууд, се прожектираше без френски превод в един малък киносалон на булевард дез Италиен. Беше дълъг 151 минути и Пол Озбърн смяташе да посети втората дневна прожекция, започваща в четири следобед. Като студент бе изкарал два семестъра във факултативния курс по история на киното и бе написал подробен доклад за екранизацията на театрални мюзикъли. Тъй като „Уестсайдска история“ заемаше централно място в доклада му, Озбърн все още помнеше филма достатъчно добре, за да убеди когото и да било, че го е гледал наскоро.

Киносалонът на булевард дез Италиен се намираше на половината път между неговия хотел и пекарната, където работеше Канарак. Наоколо имаше три станции на метрото, до всяка от които можеше да се стигне пеш за не повече от пет минути.

Озбърн огради с химикалка името на киносалона, затвори вестника и стана от масата. Докато пресичаше ресторанта, за да плати закуската си, той хвърли поглед навън. Продължаваше да вали.

Излезе във фоайето и се огледа. На рецепцията имаше трима служители, а отвън някакво семейство се гушеше под навеса, докато портиерът опитваше да спре такси. Това бе всичко, нямаше други хора.

Отиде до асансьора, натисна бутона и вратата се отвори веднага. Влезе в кабината и потегли нагоре сам. Мъчеше се внимателно да прецени положението с Маквей. Не се съмняваше, че Канарак е убил Жан Пакар. Въпросът бе: знаеше ли полицията? И по-конкретно, знаеха ли, че частният детектив е бил нает, за да открие Канарак? Както бе успял да се убеди на практика, обикновените хора като него трудно можеха да разберат какво знае полицията и как го е научила.

Ако допуснеше най-лошия вариант — че полицията не знае за Канарак, но подозира Озбърн в укриване на сведения около убийството на детектива — Маквей или някой друг щеше да наблюдава отвън и да го проследи веднага щом излезе. Тази възможност изглеждаше твърде неприятна и трябваше някак да се справи с нея.

Асансьорът спря и Озбърн пристъпи в коридора. След малко влезе в стаята си и затвори вратата. Часът беше 11:25. След четири часа трябваше да потегли към киносалона.

Той метна вестника на леглото и отиде да си измие зъбите, после влезе под душа. Докато се бръснеше му хрумна, че най-добре ще се справи с проблема, ако играе ролята, в която би искал да повярват полицаите — ролята на опечален любовник, прекарващ самотно последния си ден в Париж. И колкото по-рано започнеше, толкова по-добър шанс би имал да се измъкне от наблюдението. А нима имаше по-подходящо място за начало на самотната му обиколка от Лувъра с гъмжилото от туристи и безбройните изходи?

Озбърн наметна шлифера, изключи лампата и тръгна към вратата. Мимоходом зърна в огледалото мрачното си отражение и за част от секундата през главата му прелетяха безброй мисли. Полицейското наблюдение само щеше да затрудни неговата задача. Ако бяха арестували Канарак и имаше надежда да го осъдят в близко време, нещата биха стояли другояче. Но не беше така. След почти трийсет години, на съвсем друг континент, престъплението на Канарак беше недоказуемо и никакъв закон не бе в състояние да наложи справедливото наказание. Поради безсилието на закона Озбърн трябваше да стори каквото може. И се надяваше, че ако Бог съществува, ще го разбере.

Смятайки, че пеш ще има повече възможности за изплъзване, Озбърн остави пежото в гаража и помоли портиера да му повика такси. Пет минути по-късно пътуваше по Шан-з-Елизе към Лувъра. Струваше му се, че е забелязал как някаква тъмна кола потегля подир таксито, но не беше напълно сигурен.

След малко спряха пред Лувъра. Озбърн плати на шофьора и излезе под ситния дъжд. Докато таксито се отдалечаваше, го обзе изкушението да се огледа. Но ако наистина беше под полицейско наблюдение, не биваше да издава подозренията си. Той небрежно пъхна ръце в джобовете на шлифера, изчака колите да отминат, после пресече рю дьо Риволи и влезе в музея.

Двайсетина минути разглежда творбите на Джото, Рафаел, тициан и Фра Анджелико, преди да се отправи към мъжката тоалетна. Пет минути по-късно се присъедини към група американски туристи, бързащи за автобуса, който щеше да ги откара до Версай. Веднага след излизането се отдели и тръгна към метрото.

След час беше отново в хотела и чакаше да му докарат пежото от гаража. Ако наистина го следяха, как можеха да допуснат, че вече не е в музея? Все пак докато потегляше, той през цялото време държеше огледалото под око. За по-сигурно зави в най-близката пресечка, после пропусна две и направи нов завой. Доколкото можеше да прецени, нямаше преследвачи.

Двайсет минути по-късно той паркира пежото на една странична уличка недалече от киносалона, заключи го и се отдалечи. Върна се с метрото до хотела, изчака служителят от гаража да изкара нова кола, вмъкна се незабелязано и побърза към асансьора.

На влизане в стаята си той хвърли поглед към часовника върху нощното шкафче. Беше точно 13:15. Съблече шлифера и погледна телефона. Тази сутрин бе почнал да набира номера на пекарната, за да провери дали всичко е наред. После му бе хрумнало, че ако нещо се обърка, полицията може да проследи обаждането. Веднага бе оставил слушалката. Сега, докато гледаше телефона, отново го обзе нетърпението да узнае, но той прогони съблазнителната мисъл.

Предпочиташе да се довери на съдбата, която го бе довела дотук и да предположи, че през днешния ден Канарак ще постъпи както през вчерашния, вероятно както през всеки друг работен ден от години насам — кротко ще си върши работата и ще се старае да не привлича чуждите погледи.

Озбърн свали кафявия панталон и черното вълнено поло, с които бе пътувал до Лувъра и се преоблече с невзрачни вехти джинси, фланелена риза и раздърпан пуловер. Докато грижливо завързваше маратонките и прибираше в джоба си тъмносинята вълнена шапка, купена тази сутрин в един магазин с намалени цени, докато подготвяше най-важните инструменти: три спринцовки със сукцинилхолин — докато вършеше всичко това и часовникът отброяваше минутите до неговото потегляне към киносалона на булевард дез Италиен, Анри Канарак вече бе спрял белия ситроен на Анес Демблон само на няколко крачки от хотела.