Денят след утре

114.

— Ключа от стая 412, ако обичате — обърна се Ремер на немски към дежурната.

Жената беше възрастна, с прошарена коса, дебели очила и кафяв шал върху раменете.

— Тази стая е заета — възмутено отвърна тя и стрелна поглед към Маквей, който стоеше вляво от асансьора.

— Името ви?

— Откъде накъде ще ви отговарям? За какъв се мислите, по дяволите?

— БКА — отсече Ремер, измъквайки удостоверението си.

— Ана Шубарт — веднага отговори жената. — Какво искате?

Маквей и Нобъл стояха между входа и стълбището, покрито с протрита тъмночервена пътека. Фоайето беше тясно, с кафеникави стени. В ъгъла пред запалената камина имаше кадифено канапе и две избелели кресла. На едното от тях дремеше старец с разгърнат вестник в скута.

— Достига ли стълбището до четвъртия етаж?

— Да.

— Освен асансьора има ли някакъв друг изход?

— Не.

— Онзи старец наемател ли е?

— Баща ми. Какво става?

— Тук ли живеете?

Ана Шубарт кимна към затворената врата зад бюрото.

— Отзад.

— Събудете баща си и влезте вътре. Ще ви кажем кога да излезете.

Лицето на жената пламна. Навярно се канеше да го прати по дяволите, когато вратата се отвори и във фоайето влязоха Литбарски и Холт. Литбарски стискаше полицейска едрокалибрена пушка. На рамото на Холт висеше картечен пистолет „Узи“.

Гордостта на Ана Шубарт моментално се изпари. Тя взе от таблото ключа за стая 412 и го подаде на Ремер. После бързо пристъпи към стареца и го разтръска.

— Kommst, Vater.45

Примигвайки учудено, старецът се надигна. Ана Шубарт го поведе под ръка към задната стая, озърна се злобно към полицаите и затвори вратата.

— Кажи на Холт да стои тук — обърна се Маквей към Ремер. — Ти и Литбарски тръгвате по стълбите. Ние, старите хора, взимаме асансьора. Ще ви чакаме горе.

Маквей натисна бутона на асансьора. Вратата се отвори веднага и двамата с Нобъл влязоха в кабината. Ремер и Литбарски тръгнаха нагоре по стълбището.

Отвън Келерман като че забеляза нещо да просветва в прозореца до стаята на Каду, но дори с бинокъла не успя да различи дали наистина е така. Във всеки случай едва ли беше чак толкова сериозно, че да докладва.

На четвъртия етаж кабината се разтърси и спря. Вратата се отвори. С револвер в ръка Маквей надникна навън. Коридорът беше полумрачен и пуст. Маквей блокира асансьора и излезе. Нобъл го последва, стискайки черен „Магнум“ 44-ти калибър.

На пет-шест метра от асансьора Маквей спря и кимна към една от вратите.

Стая 412.

Изведнъж по тавана в дъното на коридора трепна сянка и двамата се притиснаха към стената. В следващия миг на стълбището изникна въоръженият Ремер, следван плътно от Литбарски. Маквей пристъпи напред, посочи вратата и двете групи бавно тръгнаха към нея — отляво Маквей и Нобъл, отдясно Ремер и Литбарски.

Когато се сближиха, Маквей направи на Литбарски знак да застане в средата на коридора, тъй че да има сигурен прицел срещу вратата. После прехвърли револвера в лявата си ръка, внимателно пъхна ключа в ключалката и го превъртя.

Щрак.

Ослушаха се.

Тишина.

Литбарски напрегна мускули и насочи дулото право към центъра на вратата. Отдясно Ремер се притискаше към стената и по лицето му се стичаха едри капки пот. Отляво, на крачка зад Маквей, Нобъл стискаше с две ръце тежкия „Магнум“.

Маквей дълбоко си пое дъх и посегна към дръжката на вратата. Завъртя и побутна. Вратата се открехна десетина сантиметра, после спря. През процепа виждаха само част от едва мъждукащ лампион и ъгъла на диван. Радиото тихо свиреше валс от Щраус.

— Каду! — подвикна Маквей.

Никакъв отговор освен валса.

— Каду! — повтори той.

Мълчание.

Маквей хвърли поглед към Ремер, после блъсна вратата и пред тях се появи Каду, седнал на дивана. Беше с тъмно кадифено сако, синя риза и тясна вратовръзка, леко разхлабена на гърлото. По ризата се разливаше пурпурно петно, а на вратовръзката тъмнееха три кръгли дупки, разположени точно една над друга.

Маквей огледа двата края на коридора. Останалите пет стаи бяха затворени и под вратите не прозираше светлина. Единственият звук долиташе от радиото в стаята на Каду. Вдигнал високо револвера, Маквей прекрачи напред и бутна вратата докрай. Отстрани имаше двойно легло и евтино нощно шкафче. Зад него се тъмнееше полуотворената врата към банята. Маквей се озърна през рамо към Литбарски, който стисна още по-здраво пушката и кимна. После погледна Ремер и Нобъл.

— Каду е мъртъв — изрече на немски Ремер към микрофончето върху ревера си. — Застрелян.

Долу във фоайето Холт отстъпи назад, държейки под прицел входната врата. На задната улица Зайденберг разтърка очи и се притисна още по-плътно към дървото, готов за стрелба срещу задния вход. Келерман отново насочи бинокъла към прозореца.

— Влизаме в стаята — долетя по радиото гласът на Ремер.

Всички се напрегнаха, сякаш изведнъж бяха изпитали предчувствие за нещо страшно.

Литбарски продължаваше да стои на пост в коридора. Водени от Маквей, останалите пристъпиха в стаята. И неочаквано блесна ослепителна светлина.

— Пазете се! — изкрещя Литбарски.

Раздаде се чудовищен взрив. Литбарски рухна на пода. Целият прозорец на стая 412 изхвръкна заедно с рамката към задната улица. Веднага след него към небето полетя грамадно огнено кълбо, сподирено от колона черен пушек.

В същия миг вратата зад бюрото се разтвори и Ана изскочи във фоайето.

— Какво беше това? — кресна тя на Холт.

— Марш вътре! — изрева той, гледайки към тавана, от който се сипеше мазилка.

С крайчеца на окото си забеляза, че жената вече е без очила. Завъртя се, но вече беше късно. Ана стискаше десантен автомат 45-ти калибър със заглушител на дулото.

ТУ-ТУ-ТУ-ТУ-ТУ.

Автоматът в ръката й заподскача и Холт залитна назад. Опита се да надигне картечния пистолет, но не успя. Долната му челюст бе изчезнала заедно с лявата половина от лицето.

Маквей лежеше по гръб на пода. Наоколо бушуваха пламъци. Чу нечии писъци, но не успя да разпознае гласа. През огъня зърна над себе си Каду — усмихнат, с пистолет в ръката. Претъркаля се настрани и стреля два пъти. Чак тогава разбра, че от Каду е оцеляла само горната половина, а вместо пистолет в ръката му имаше нещо друго, кой знае какво.

— Йън! — изкрещя той, опитвайки да се надигне. Горещината беше непоносима. — Ремер!

Стори му се, че чува през рева на пламъците автоматичен откос, последван от два гръмотевични изстрела на Литбарски. Надигна се на лакти и опита да си представи къде трябва да се намира вратата. Наблизо някой стенеше и кашляше. Маквей закри с длан лицето си от пламъците и пропълзя към звука. След миг зърна как коленичилият Ремер, превит на две от кашлицата, се мъчи да стане. Добра се до него, подложи рамо под мишницата му и напъна с последни сили.

— Мани! Ставай! Всичко свърши!

Пъшкайки от болка, Ремер се изправи и Маквей го помъкна през пушека натам, където би трябвало да е вратата. Изведнъж се озоваха в коридора. Литбарски лежеше на пода и от дупките в гърдите му бликаше кръв. На няколко крачки от него се търкаляше трупът на млада жена с автомат в ръцете. Изстрелите на Литбарски я бяха обезглавили.

— Господи! — прошепна Маквей и се озърна.

Пламъците вече бяха избили в коридора и пълзяха по стените. Ремер отново стоеше на колене и кривеше лице от болка. Лявата му китка висеше под неестествен ъгъл.

— Къде е Йън, по дяволите? — промърмори Маквей и тръгна обратно към стаята. — Йън! Йън!

— Маквей! — Ремер се вкопчи в стената и успя да стане. — Трябва да бягаме оттук!

— ЙЪН! — изкрещя Маквей към огнения ад в стаята.

Ремер стисна ръката му и го задърпа по коридора.

— Ела, Маквей! Боже Господи! Остави го! И той би те оставил!

Маквей го погледна в очите. Ремер имаше право. Мъртвите бяха мъртви, вече нищо не можеха да сторят за тях.

В този момент край краката им се раздаде тих шум и Нобъл пропълзя през прага. Косата и дрехите му горяха.

Два изстрела със снайперска карабина „Щайр-Манлихер“ от един покрив зад хотела бяха достатъчни за Келерман и Зайденберг. Виктор Шевченко мигновено смени карабината с автомат „Калашников“ и се втурна да помогне на Наталия и Ана. Неприятното бе, че в играта влезе фигура, която не бяха разчитали да срещнат — чул тътена на експлозията, към хотела се задаваше Озбърн с пистолета на Бернхард Офен.

Първата среща на Озбърн бе с някакъв старец до самата кола. Мигът на изненада му позволи да види оръжието в ръката на непознатия, да вдигне пистолета и да стреля. След това изтича към хотела и нахълта във фоайето тъкмо когато Ана довършваше агонизиращия Холт. Щом зърна новодошлия, Ана завъртя автомата, стреляйки в движение. Озбърн нямаше друг избор, освен да стои неподвижно и да натиска спусъка. Първият куршум я улучи в гърлото. Вторият се плъзна по черепа й. Ана се завъртя и рухна в креслото до трупа на Холт.

Оглушал от трясъка на изстрелите, Озбърн внезапно усети, че трябва да се обърне. Още преди да бе довършил движението, през вратата се втурна Виктор с готов за стрелба автомат. Той видя Озбърн, но закъсня с част от секундата и докато прекоси прага, в гърдите му се забиха три куршума от чешкия CZ. За миг Виктор остана неподвижен, напълно изненадан, че са го застреляли и то толкова бързо. После лицето му се изкриви, той залитна назад, опита да се хване за парапета и се свлече на външните стъпала.

Задавен от задушливия дим, Озбърн погледна мъртвия противник и се върна във фоайето. Всичко изглеждаше някак странно и условно, като че бе попаднал сред кървава абстрактна композиция. Холт лежеше на една страна до камината. До него Ана бе провиснала върху облегалката на креслото. Изпод запретнатата й пола се виждаше черен чорап и бледо, месесто бедро. През отворената врата подухваше свеж ветрец, но не успяваше да прочисти въздуха. За броени секунди Озбърн бе убил двама мъже и една жена. Опита се да го проумее, но мозъкът му отказваше да работи. От далечината долиташе вой на сирени.

После времето изведнъж си възвърна нормалния ход.

Отдясно се раздаде скърцане и глух удар. Озбърн се завъртя и видя, че вратата на асансьора започва да се отваря. Сърцето му подскочи. Докато отстъпваше назад, той се запита дали има още патрони. Внезапно някой излезе от асансьора.

— HALT!46 — изкрещя той и отчаяно се напрегна да си припомни още някоя немска дума. Пръстът му прилепна за спусъка, дулото се надигна, готово за стрелба.

— ОЗБЪРН! ЗА БОГА, НЕ СТРЕЛЯЙТЕ! — долетя викът на Маквей.

Кашляйки, гълтайки жадно чистия въздух, тримата се измъкнаха от асансьора. Окървавени, парцаливи, опушени, Маквей и Ремер влачеха помежду си обгорелия Нобъл.

Озбърн се хвърли към тях. Когато видя Нобъл отблизо, той прехапа устни.

— Сложете го на креслото. По-леко!

Възпалените от дима очи на Маквей се насочиха към Озбърн.

— Включете пожарната тревога — бавно изрече той, сякаш искаше да бъде сигурен, че са го разбрали. — Целият горен етаж е в пламъци.