Денят след утре

9.

Името й бе Вера Монере. Запознаха се в Женева — малко след като бе изнесъл доклада си, тя просто дойде и се представи. Каза, че е завършила Медицинския институт в Монпелие и сега стажувала в парижкия болничен комплекс „Света Ана“. Била сама и нямала с кого да отпразнува двайсет и шестия си рожден ден. Не знаела защо се държи толкова прямо, просто той бил привлякъл вниманието й още от първите думи на доклада. Нещо в него я теглело да се запознае, да разбере кой е. Да бъде в компанията му поне за малко. Нямала представа дали е женен или не. И не я интересувало. Ако кажел, че е семеен и обича жена си, или че просто е зает, щяла само да му стисне ръката, да изрази възхищение от доклада и да си тръгне. Точка.

Но той не каза нищо подобно.

Излязоха от хотела, минаха по пешеходния мост над Рона и се отправиха към стария град. Вера беше лъчезарна и жизнена. Дългата, почти черна коса беше заресана на една страна и грижливо наместена зад ухото, тъй че да си остава на място дори при най-енергични движения. Също тъй черни бяха и очите й, блеснали от младежки копнеж по предстоящия дълъг живот.

Преди да са минали двайсет минути от запознанството, двамата вече се държаха за ръце. Вечеряха заедно в малко италианско ресторантче на две крачки от квартала с червените фенери. Странна бе мисълта, че и Женева си има свърталище за проститутки. Градът се славеше със своите шоколади и часовници, а трезвата репутация на световен финансов център изглеждаше някак несъвместима с тесните цепнати поли на уличните професионалистки, но въпреки това те скитаха невъзмутимо по няколкото тесни улички, където им бе разрешено да съществуват. На минаване покрай тях Вера внимателно наблюдаваше Озбърн. Какви чувства го вълнуваха — смущение, свян, скрито въжделение или безмълвно примирение с живота? Всичко това едновременно, помисли тя. Всичко.

Също като по-голямата част от следобеда, вечерята бе посветена на онова нежно, потайно разузнаване между мъж и жена, усетили инстинктивно взаимно привличане. Докосване на ръцете, разменени погледи и накрая дългото, проницателно взиране очи в очи. На няколко пъти Пол усети, че се възбужда. Първият път това стана докато разглеждаха хлебарския щанд в голям универсален магазин. Наоколо гъмжеше от купувачи и той имаше чувството, че всички са се вторачили в слабините му. Веднага грабна една погача и небрежно се прикри с нея, като се преструваше, че зяпа наоколо. Вера го забеляза и се разсмя. Сякаш бяха отдавнашни любовници, търсещи потайна тръпка в интимна игра сред тълпата.

След вечеря се разходиха по рю дез Алп и спряха да погледат как луната изгрява над Женевското езеро. Зад тях беше „Бо риваж“, хотелът на Пол. Той бе планирал да си тръгне след вечерята и разходката, но сега, когато мигът на раздялата наближаваше, внезапно усети, че съвсем не е толкова самоуверен, колкото предполагаше. Беше разведен едва от четири месеца — твърде малко, за да се почувства отново привлекателен ерген, при това лекар. Опита да си припомни как го правеше някога. Как успяваше да подмами жените в стаята си? Не си спомняше нищо, в главата му царуваше пустота. Но Вера го изпревари.

— Пол — каза тя с усмивка, като го хвана под ръка и се притисна по-близо, защото откъм езерото полъхваше хлад, — когато си с жена, никога не забравяй, че за да я привлечеш в леглото, решението трябва да бъде нейно.

— Наистина ли? — запита той, потискайки вълнението в гласа си.

— Абсолютно.

Той бръкна в джоба си, извади ключ и го протегна към нея.

— От хотелската ми стая.

— Трябва да хвана влака — небрежно подхвърли тя, сякаш казваше нещо, което би трябвало да му е известно. — Скоростния за Париж в десет часа.

— Не те разбирам — промърмори Пол със свито сърце. Досега не бе ставало дума нито за влак, нито за напускане на Женева.

— Пол, днес е петък. През уикенда имам работа в Париж, а в понеделник трябва да съм в Кале за осемдесет и първия рожден ден на баба.

— Какво толкова имаш да вършиш в Париж, че не можеш да го отложиш за другия уикенд?

Вера само го изгледа, без да отговори.

— Кажи де, какво? — настоя той.

— Ами ако ти кажа, че си имам приятел?

— Значи хубавите стажантки зарязват приятелите си, за да гонят бройки по други градове. Това ли са ви парижките лекарски нрави?

— Не съм гонила бройки! — възмутено се дръпна Вера. Но в ъгълчето на устните й трептеше усмивка. Пол забеляза това, а и тя не се стараеше да го прикрие.

— Кацат ли самолети в Кале? — запита той.

— Защо?

— Толкова ли е трудно да отговориш? — усмихна се Пол. — Да, кацат. Не, не кацат.

В очите на Вера искряха лунни отблясъци. Ветрецът откъм езерото леко разроши косата й.

— Не съм сигурна…

— Обаче в Париж има летище.

— Даже две.

— Щом е тъй, в понеделник можеш да отлетиш до Париж и да хванеш влака за Кале.

Беше готов да планира нещата вместо нея, стига само тя да го желаеше.

— И какво ще правя тук до понеделник?

Този път усмивката й бе малко по-широка. Да, наистина го оставяше да планира вместо нея.

— Решението трябва да бъде твое — тихо изрече той и отново подаде ключа.

Погледите им се срещнаха. В същото време пръстите й посегнаха напред и бавно обхванаха ключа.