Денят след утре

89.

Бранденбург, Германия

Ремер следваше челната кола по булевард, окичен с пищни есенни дървета, покрай старинните къщи на средновековния Бранденбург. Под ярките слънчеви лъчи пътят водеше право на изток, към Берлин. Маквей се приведе напред.

— Този Шарлотенбург, където Шол си организира сборището… Какво представлява?

— Какво представлява ли? — Ремер го стрелна с очи през огледалото. — Съкровищница на бароковото изкуство. Музей, мавзолей, дом на безброй богатства, особено скъпи за германската душа. Лятна резиденция на почти всички пруски крале от Фридрих Първи до Фридрих Вилхелм Четвърти. Ако днес канцлерът живееше там, щеше да е нещо като сбор от Белия дом и най-големите американски музеи.

Озбърн погледна настрани. Утринното слънце бавно се издигаше, обагряйки близките езерца във всички цветове на дъгата от тъмен пурпур до ярка синева. Чувстваше се зашеметен от преосмислянето на всичко станало през последните десет дни — тъй бързо, тъй брутално… и в същото време тъй късно, след повече от четвърт век. Още по-замайваща бе мисълта за онова, което го чакаше в Берлин. От една страна усещаше, че се носи по гребена на вълна, над която вече няма никаква власт. Но от друга страна го обземаше странното, успокояващо чувство, че е доведен дотук от някаква незнайна десница и че бъдещето, дори да е гибелно и ужасно, крие свой собствен, дълбок смисъл, тъй че вместо да се противи, трябва да вярва в него. Питаше се дали и с другите е така. Маквей, Нобъл и Ремер бяха различни хора, родени в различни светове и години. Дали жизнените им пътища бяха обединени от незнайната сила, която усещаше Озбърн? Как бе възможно това, след като само преди седмица даже не бе чувал за тях. Но нима имаше друго обяснение?

Унесен в неясни мисли, Озбърн отново върна поглед към отминаващия пасторален пейзаж — гористи хълмове и равнини, осеяни с безброй езерца. За миг гледката потъна зад гъста борова гора. После боровете изчезнаха и в далечината проблеснаха под слънцето куличките на катедрала от XV век. И в този момент го обзе твърдата увереност, че е прав, че всички — той, Маквей, Нобъл и Ремер — са тук заради някакъв висш замисъл, че са частици от една обща съдба, неподвластна на техния разум.

Нанси, Франция

Утринното слънце надничаше над хълмовете, превръщайки кафеникаво-бялата селска къща в пейзаж от Ван Гог.

Отвън тайните агенти Ален Котрел и Жан Клод Дюма седяха на верандата. В едната си ръка Дюма държеше чаша кафе, в другата стискаше 9-милиметрова карабина. На четиристотин метра от тях, близо до средата на пътя към магистралата, беше се подпрял на едно дърво агентът Жак Монтан с преметнат през рамо френски автомат „Фама“. Гледаше как мравките деловито сноват напред-назад около корените.

Вера седеше до старинното писалище срещу прозореца в предната спалня и пишеше вече пета страница от дългото си любовно писмо до Пол Озбърн. Опитваше се да преосмисли всичко станало от момента на тяхната среща и същевременно да прогони тревогата от внезапния край на снощния разговор.

Отначало бе помислила, че връзката просто е прекъснала и скоро Пол ще позвъни отново. Но телефонът мълчеше и тя постепенно разбра, че е станало нещо. Не желаеше да мисли какво точно. Стоически преодоля вечерта и част от нощта, четейки две медицински списания, които бе взела съвсем случайно при внезапното напускане на Париж. Тревогата и страхът бяха непоносими спътници, а се боеше, че тъкмо тия чувства няма скоро да я напуснат.

Когато нощта отмина без нови вести, тя реши да поговори с Пол. Да изложи на хартия онова, което би му казала, ако бяха заедно и можеха да останат насаме. Сякаш нищо не се е случило, сякаш са най-обикновени хора в най-обикновени обстоятелства. Разбира се, вършеше всичко това само за не даде воля на въображението си.

Тя остави писалката, препрочете написаното и изведнъж избухна в смях. Онова, което би трябвало да извира от сърцето й, всъщност се оказваше нескопосан, претенциозен, псевдоинтелектуален трактат за смисъла на живота. Бе искала да напише любовно послание, но резултатът по-скоро напомняше писмена работа от изпит за преподавателки по литература в английско девическо училище. Усмихната, тя скъса листовете на четири и ги захвърли в кошчето. И в този момент забеляза как една кола отби по дългото отклонение към къщата.

Когато колата дойде по-близо, Вера различи, че е черно пежо със сини лампи на покрива. В средата на пътя Монтан излезе изпод дървото и размаха ръце. Пежото спря и той мина от лявата му страна. След малко съобщи нещо по радиостанцията, изчака отговор, кимна и колата продължи напред.

Ален Котрел излезе напред и също като Монтан направи на шофьора знак да спре. Жан Клод Дюма пристъпи зад него, сваляйки карабината от рамото си.

— Oui, madame — каза Ален, когато лявото стъкло се спусна надолу и отвътре надникна красива тъмнокоса жена.

— Името ми е Аврил Рокар от Първа парижка полицейска префектура — каза жената, вадейки полицейско удостоверение. — Идвам да отведа госпожица Монере в Париж при детектив Маквей. Тя знае за кого става дума. — Аврил извади официално нареждане, отпечатано върху правителствена бланка. — По заповед на капитан Каду от Интерпол. И със съгласието на министър-председателя Франсоа Кристиан.

Котрел пое заповедта, изчете текста и я върна на посетителката. Дюма заобиколи колата и надникна вътре. Жената беше сама.

— Един момент — каза Котрел.

Той извади от джоба си радиостанция и се отдалечи. Дюма пак мина от лявата страна на колата.

След миг Котрел рязко прибра радиостанцията и тръгна обратно. Изведнъж цялото му поведение се бе изменило и Аврил забеляза, че посяга под сакото си.

— Нали ще разрешите да си взема цигара от чантата? — вдигна тя очи към Дюма.

— Oui — кимна той и внимателно се вгледа в дясната й ръка, протегната към чантата.

Но не дясната, а лявата ръка го изненада. Нещо изпука два пъти и Дюма залитна заднешком към Котрел. За момент Котрел загуби равновесие и успя само да забележи пистолета в ръката на Аврил. Дулото подскочи. Котрел се хвана за шията. Следващият куршум го улучи смъртоносно между очите.

Монтан вече тичаше към нея, смъквайки автомата от рамото си, когато Аврил се прицели. Първият изстрел го улучи в бедрото. Той рухна на пътя и автоматът изхвръкна от ръцете му. Докато пълзеше напред, скърцайки със зъби от болка, Аврил пристъпи към него. Погледна го отвисоко и бавно насочи пистолета. Даде му миг за размисъл, после натисна спусъка два пъти. Един куршум под лявото око. И още един в сърцето.

След това приглади костюмчето си, обърна се и тръгна към къщата.