Денят след утре

105.

Озбърн стоеше под душа и се мъчеше да прогони вълнението. Беше девет сутринта на 14 октомври, петък. Оставаха още единайсет часа до началото на церемонията в Шарлотенбург.

С Каролин Хенигер пак бяха ударили на камък. След завръщането в хотела Ремер отново бе проверил данните за нея. Германска гражданка, неомъжена с единайсетгодишен син. През седемдесетте и осемдесетте години живяла в Австрия. През лятото на 1989 се преселва в Берлин. Редовно гласува, плаща си данъците, няма полицейско досие. Ремер имаше право — нищо не можеха да направят.

И все пак тя знаеше. А Озбърн знаеше, че знае.

Внезапно вратата на банята се разтвори с трясък.

— Озбърн! — кресна Маквей. — Излизайте! Веднага!

Трийсет секунди по-късно мокрият Озбърн стоеше пред телевизора с кърпа около кръста. Предаваха на живо от Париж. Мрачни мъже излизаха един след друг на трибуната на френския парламент, казваха по няколко думи и се връщаха на местата си. Зад кадър вървеше задъхан коментар на немски. После започна интервю на френски с някаква видна личност и Озбърн дочу името на Франсоа Кристиан.

— Подал си е оставката.

— Не — каза Маквей. — Намерили са трупа му. Смятат, че е самоубийство.

— О, Господи — изохка Озбърн.

Ремер разговаряше по единия телефон с Бад Годесбург, до него Нобъл звънеше в Лондон. И двамата търсеха повече подробности. Маквей превключи звука и от телевизора се раздаде английски превод.

— Трупът е открит случайно от любител на спорта при сутрешния му крос през една гора недалеч от Париж — говореше женски глас, докато на екрана показваха гориста местност, обградена от полицейски кордон. — Твърди се, че през последните дни Кристиан е бил в депресия. Натискът за създаване на обединена европейска държава предизвикал вътрешни противоречия във френското правителство и съпротивата на Кристиан го поставила в малцинство. Чрез отказа да промени позицията си той загубил доверието на министрите. Правителствени източници твърдят, че е бил принуден да подаде оставка, която трябвало да бъде оповестена тази сутрин. Но според непотвърдени изказвания на съпругата му в последния момент Кристиан е решил да отхвърли оставката и да свика днес заседание с представители на водещите партии. — За няколко секунди гласът замлъкна. Кадрите се смениха и коментарът продължи. — В цялата страна флаговете са спуснати наполовина. Френският президент обяви национален траур.

Озбърн осъзнаваше, че Маквей говори нещо, но не чуваше нито дума. Можеше да мисли само за Вера. Питаше се дали вече знае и откъде е научила. Или ако още не знае, как и къде ще чуе новината. И как ще се чувства след това. Мина му мисъл колко е нелепо да се вълнува за съдбата на бившия й любовник. Но истината бе, че я обичаше прекалено много. Нейните тревоги, нейните страдания бяха и негови. Искаше да бъде до нея, да сподели мъката. Изобщо не го интересуваше какво приказва Маквей.

— Млъкнете за момент и ме изслушайте, ако обичате — внезапно кресна той. — Вера Монере… Франсоа Кристиан я беше скрил на онова място, където се обадих от Лондон. То е някъде в провинцията. Може още да не е чула. Искам да й позвъня. И искам да ми кажете дали е безопасно.

— Вече не е там — подхвърли Нобъл и остави слушалката.

— Какво говорите? — Озбърн изтръпна от тревога. — Как можете да…

Той не довърши. Нямаше смисъл да пита. Беше затънал до гърло. И Вера също.

— Преди малко ни съобщиха от Бад Годесбург — тихо каза Маквей. — Била е в една ферма близо до Нанси. Тримата телохранители от тайните служби са намерени мъртви около къщата. Заедно с полицейска служителка на име Аврил Рокар. По всичко изглеждало, че сама си е прерязала гърлото. Никой не знае защо и какво е търсила там. Знаят само, че вашата госпожица Монере е взела нейната кола и по-късно я изоставила на гарата в Страсбург, откъдето си купила билет за Берлин. Ако не е слязла някъде по пътя, можем да предполагаме, че в момента е тук.

Лицето на Озбърн пламна. Не можеше да повярва. Не го интересуваше какво знаят и откъде са узнали. Нямаха право да мислят онова, което си мислеха.

— Изчезнала е и вие веднага решавате, че е от ония! Просто така! Сътрудничка на „групата“! Какви доказателства имате? Хайде де! Кажете. Искам да знам.

— Озбърн, разбирам какво ви е. — Маквей говореше спокойно, почти със съчувствие. — Просто ви съобщавам фактите.

— Тъй ли? Тогава вървете по дяволите!

— Маквей! — обади се Ремер откъм телефона. — Малко след седем тази сутрин някоя си Аврил Рокар е отседнала в хотел „Кемпински“.

Когато влязоха, стаята беше празна. Най-отпред вървеше Ремер с пистолет в ръка, след него идваха Маквей, Нобъл и Озбърн. Отвън край вратата пазеха двама полицаи от БКА.

Ремер бързо мина в спалнята, после провери и банята. Не откри никого. След като стана ясно, че наемателката е излязла, Нобъл нахлузи гумени ръкавици и влезе в спалнята. Маквей последва примера му и се зае с хола. Стаята беше луксозно обзаведена, с изглед към Курфюрстендам. По килима още личаха следи от прахосмукачка, значи чистачката бе минала неотдавна. Върху масичката до канапето имаше поднос с чаша портокалов сок, няколко недокоснати препечени филийки, сребърен кафеник и чаша изстинало черно кафе. До него лежеше новият брой на „Хералд трибюн“ с огромно черно заглавие за самоубийството на Франсоа Кристиан.

— Черно ли го пие?

— Какво?

Озбърн стоеше като замаян. Не можеше да повярва, че Вера е тук, в Берлин. А още по-невероятно му се струваше да е свързана с „групата“.

— Вера Монере — поясни Маквей. — Черно кафе ли пие?

— Н-не знам — заекна Озбърн. — Да. Може би. Не съм сигурен.

Откъм спалнята долетя писукане. След миг Ремер излезе с ръкавици на ръцете както всички останали и отиде до телефона. Набра номер, изчака и каза няколко думи на немски. След това записа нещо в бележника си, благодари и затвори.

— Кардинал О’Конъл се е обадил — обърна се той към Маквей. — Шол чака да му позвъниш. Ето номера. — Той откъсна лист от бележника. — Може пък да не ни потрябва заповед.

— Но може и да потрябва.

Ремер се върна в спалнята, а Маквей отново се зае с хола. Особено внимание обърна на канапето и килима пред масичката с подноса и вестника.

— Тази Аврил Рокар… — Озбърн се мъчеше да бъде учтив, логичен, да проумее някак зашеметяващите вести. — Казвате, че е от парижката полиция. Сигурно ли е? Дали не са намерили трупа на друга жена? Може би тук наистина е пристигнала Аврил Рокар, а не Вера.

— Господа — обади се Нобъл откъм вратата на спалнята. — Елате, ако обичате.

Застанал зад другите, Озбърн видя как Нобъл отвори гардероба. Вътре бяха закачени два комплекта всекидневно облекло, вечерна рокля от черно кадифе и наметка от сребърна норка. След това Нобъл се прехвърли към скрина. В най-горното чекмедже имаше няколко комплекта дантелено бельо, пет неотваряни плика с чорапогащи „Армани“ и прозрачна копринена нощница. В по-долното бяха оставени две дамски чанти — официално черно портмоне в тон с вечерната рокля и кафява кожена чанта с презрамка.

Нобъл взе черната чанта и я отвори. Вътре имаше две плоски кутии за бижута и кадифена торбичка. Първата кутия съдържаше дълга диамантена огърлица, втората — чифт диамантени обици. В торбичката лежеше малък посребрен пистолет 25-ти калибър. Нобъл прибра всичко обратно и взе кожената чанта. Най-отгоре в нея имаше няколко неплатени сметки, пристегнати с ластиче. Всички бяха адресирани до Аврил Рокар, улица Сен Жил 17, Париж 75003. Под тях откриха полицейско удостоверение и черен найлонов плик. От плика Нобъл извади паспорта на Аврил Рокар, прозрачно пластмасово калъфче с германски марки, неизползван самолетен билет първа класа от Париж до Берлин и резервация за нощувка на 14 октомври в хотел „Кемпински“. Нобъл огледа лицата на останалите, после отново бръкна в плика и извади великолепно отпечатана покана за празничната вечеря в чест на Елтон Либаргер.

Маквей машинално бръкна в джоба си за списъка на гостите.

— Няма нужда. Вече проверих. Пет-шест реда над доктор Залетл е вписана А. Рокар, едно от имената, за които нямахме сведения. — Нобъл се изправи. — И още нещо… Беше пъхнато под дюшека. — Той отиде нощното шкафче, взе някакъв предмет, омотан в копринен шал и го разгъна. Отвътре се появи дълъг, протрит кожен калъф. Озбърн трепна и това не убегна от погледа на Нобъл. — Сигурно знаете какво е, докторе…

— Да — глухо каза Озбърн. — Знам какво е…

Беше го виждал преди. В Женева. В Лондон. И в Париж. Калъфът, в който Вера държеше задграничния си паспорт.