Денят след утре

141.

Фон Холден също гледаше върховете, дебнейки за облаци или по-големи снежни вихрушки — първите признаци, че времето може да се развали. Не забеляза нищо подобно и това беше добър знак. Така щеше да е по-лесно, ако възникнеха проблеми и му се наложеше да тръгне през планините.

Седнала отсреща, Вера го наблюдаваше внимателно. От известно време нещо в него я смущаваше, но беше толкова неопределено, че не можеше да определи какво е то. Да, той беше полицай. Да, водеше я при Пол Озбърн. Трябваше да е така, защото от затвора я бяха предали на него и защото знаеше неща, които нямаше откъде другаде да научи. Ала въпреки всичко имаше нещо нередно и тя се мъчеше да го изясни. Вдигна глава към черната найлонова раница върху багажника. Фон Холден я носеше още от Берлин и досега не й бе хрумвало да се запита какво има вътре.

— Доказателства — тихо каза Фон Холден, който бе забелязал погледа й.

Влакът се изкачваше стръмно нагоре между отвесни зъбери, планински потоци и водопади.

— Документи и други улики срещу ядрото на неонацисткото движение. Имена, адреси, финансови данни…

В двата вагона на малкото влакче имаше само по пет-шест пътници. Зъбчатият двигател беше отзад. Вера започваше да става агресивна и това не се хареса на Фон Холден. Очевидно тя малко по малко превъзмогваше шока от арестуването и убийствата във Франкфурт. Започваше да осъзнава, да обмисля положението, може би даже да се съмнява. Значи трябваше отново да я изпревари, да подхвърли нещо, с което да спечели доверието й.

— Мисля, че вече е безопасно да ви разкрия крайната цел — усмихна се Фон Холден. — Отиваме към гарата на Юнгфрау. Наричат я Покрива на Европа. Ще можете да изпратите картички от най-високата пощенска станция на континента.

— Значи там ще намерим Пол.

— И безопасно място за документите.

— Какво ще стане, когато пристигнем?

— Не зависи от мен. Моята задача беше да се погрижа за вас и документите. — Фон Холден отново се усмихна. — След това се прибирам у дома… ако имам късмет.

Изведнъж влакчето навлезе в мрачен тунел и лампите светнаха.

— Още двайсет минути — каза Фон Холден.

Успокоена, Вера се облегна назад. Засега е доволна, помисли Фон Холден. Щом стигнеха до последната гара, щяха да излязат заедно с другите пътници и веднага да тръгнат към метеорологичната станция. А после нямаше да има значение какво мисли Вера, защото влезеха ли вътре, щяха да изчезнат в дълбоките тунели и вече никой не би могъл да ги открие.

Внезапно влакът намали ход и отпред се появи Айгерванд — малка спирка, изсечена в северната стена на Айгер. Отбиха в съседния коловоз и спряха, за да освободят релсите за слизаща композиция. Машинистът отвори вратите и покани пътниците да се насладят на великолепната гледка.

— Елате — усмихна се Фон Холден. — Засега сме туристи като всички други. Нека не пропускаме това удоволствие.

Слязоха от вагона и прекосиха площадката, от която няколко къси тунела водеха към огромни прозорци, изсечени в отвесната скала. В далечината под тях се виждаше слънчевата долина с целия път, който бяха изминали през Клайне Шайдег, Гринделвалд и Интерлакен. Фон Холден бе идвал тук повече от двайсет пъти, но всеки път гледката му се струваше все по-вълнуваща, сякаш започваше да вижда света с очите на самата планина. Зад тях прозвуча свирката на влакчето и останалите пътници тръгнаха обратно.

В този момент Фон Холден зърна долу двата вагона, наближаващи Клайне Шайдег. Изведнъж дъхът му спря, сърцето му бясно заподскача в гърдите. Зад клепачите му потръпна светлина и от пустотата бавно изплуваха огромните пурпурно-зелени драперии.

— Добре ли сте? — запита Вера.

За миг Фон Холден се олюля, после дълбоко въздъхна и с усилие на волята се изтръгна от видението.

— Да, благодаря… — Той й подаде ръка и двамата тръгнаха назад. — Сигурно от височината…

Лъжеше. Пристъпът не се дължеше нито на височината, нито на изтощението или тревогата. Беше истински. Die Vorahnung — предчувствието. И можеше да означава само едно.

Озбърн идваше с онзи влак.