Денят след утре

137.

— Паскал — бе казал Шол, — отнеси се с дълбоко уважение към младия доктор. Убий го пръв.

— Да, господине — бе отговорил Фон Холден.

Но не го бе сторил. По безброй причини не бе успял да го стори. А причините нямат значение, когато се превръщат в оправдания. Озбърн беше жив и бе успял да го проследи до Берн. Как? Пълна загадка, но фактът си оставаше факт. Както и още нещо — Озбърн щеше да потегли със следващия влак.

— Интерлакен — отговори един железничар, когато Озбърн го запита закъде е потеглил влакът преди малко. После добави, че влаковете за Интерлакен се движат на всеки половин час.

— Danke — каза Озбърн.

Замаян, той слезе по стъпалата и тръгна към чакалнята. Искаше да вярва, че Вера е пленничка на Фон Холден и пътува с него против волята си. Но знаеше, че не е така — личеше от начина, по който вървяха към влака. Вече нямаше значение в какво иска да вярва. Фактите бяха неумолими и Маквей имаше право. Вера беше агент на Организацията и придружаваше Фон Холден към неизвестната му цел. А Озбърн се бе влюбил в нея като последен глупак.

Пристъпи към едно от гишетата и се накани да купи билет за Интерлакен, когато внезапно му хрумна, че това навярно е само междинна спирка. Те можеха да се прехвърлят на друг влак и то неведнъж. Ако трябваше всеки път да си набавя билет, щеше да ги изпусне. Решението дойде веднага. Озбърн извади кредитната си карта и закупи петдневна карта за всички направления. Часът беше 13:15, до следващия влак оставаха още петнайсет минути.

Озбърн седна в ресторанта и си поръча кафе. Трябваше да обмисли нещата. Почти веднага осъзна, че няма представа къде се намира Интерлакен. Ако знаеше, би могъл да предвиди следващия ход на Фон Холден. Стана, отиде до вестникарския щанд и помоли за пътеводител и туристическа карта на Швейцария. По радиоуредбата обявиха на немски следващия влак. Озбърн разбра само една дума, но тя беше достатъчна.

Интерлакен.

— Има ли още много път до това място, където отиваме? — запита Вера през тракането на колелата, докато влакът бавно навлизаше в малкото градче Тун.

Откакто напуснаха Берн, тя бе гледала разсеяно през прозореца, но сега изведнъж се разсъни и зададе въпроса категорично. Отвън някакъв огромен средновековен замък надвисваше над линията като задремал каменен великан, още пазещ спомени отпреди осем века.

Докато наближаваха гарата, Фон Холден напрегнато се оглеждаше за признаци на полицейска активност. Ако Озбърн бе предупредил властите, Тун беше първото място за претърсване на влака. Трябваше да бъде готов. Знаеше, че Вера не е забелязала Озбърн, иначе нямаше да се държи толкова спокойно. Тъкмо затова я водеше със себе си — за да я използва като коз срещу противниците.

След броени секунди се изравниха с гарата. Сега щеше да се реши всичко. Сетне гарата изостана назад и влакът ускори ход. Фон Холден въздъхна от облекчение. Градчето изчезна и отпред се появиха водите на Тунското езеро.

— Попитах ви още колко…

Фон Холден я погледна право в очите.

— Не мога да разкрия къде отиваме. Забранено ми е.

Той рязко стана и тръгна към тоалетната. Вагонът беше почти празен. Сутрин навярно имаше повече пътници. Съботните планински излети започваха рано, за да могат хората да се наслаждават цял ден на великолепните алпийски пейзажи.

В Интерлакен трябваше да сменят влака. До идването на следващия влак от Берн имаше достатъчно време за действие. Щяха да се прехвърлят, после Фон Холден щеше да си измисли претекст да остави Вера във вагона — телефонно обаждане или нещо подобно — и щеше да се върне на гарата, за да убие Озбърн.