Денят след утре

125.

Ремер нямаше представа какво може да очаква, когато заедно с двамата полицаи от БКА спря в двора на Шарлотенбург и изскочи от колата. Насреща им веднага дотичаха неколцина униформени пазачи.

— Пак сме ние — каза той, размаха полицейската си карта и се втурна към главния вход.

Знаеше само едно: че засега Маквей и Озбърн не са излезли от двореца. В най-добрия случай щеше да се окаже, че Маквей и Шол все още се борят за надмощие. Или пък армията от адвокати вече бе пристигнала и Маквей отчаяно се нуждаеше от помощ.

В този момент избухна първата запалителна бомба. Ремер, двамата полицаи и пазачите се проснаха на паважа под дъжд от тухли и камъни. Веднага след това отекнаха още десетина експлозии. Една след друга. Като някакъв фантастичен фойерверк те обкръжиха цялата горна част на двореца откъм Златната галерия. Тласкайки стените навътре, експлозиите подпалиха десетки газови горелки, прикрити в позлатените цокли на залата и апартаментите над нея.

Маквей дръпна вратата с всичка сила, за да изблъска настрани трупа на Гьоц. От лавиците наоколо се сипеха книги, по пода се разбиваше с трясък скъпоценен порцелан от XVIII век. Опъна още веднъж и вратата най-сетне се отвори. Насреща му лъхна жарка вълна и той видя, че коридорът и стълбището са обгърнати в пламъци. Затръшна вратата и се завъртя тъкмо навреме, за да види как отвън край фасадата избухва огнена вълна, отрязваща пътя за бягство към градината. После зърна, че Озбърн е коленичил край трупа на Шол и трескаво рови из джобовете му като някакъв обезумял мародер.

— Какво правите, по дяволите? Трябва да изчезваме!

Озбърн не му обърна внимание. Изоставяйки Шол, той се зае със Залетл. Раздираше дрехите му съсредоточено и методично, сякаш пожарът наоколо не съществуваше.

— Озбърн! Те са мъртви! Оставете ги, за Бога!

Маквей се вкопчи в него и се напъна да го изправи на крака. Кръвта на мъртвите се размазваше по ръцете и лицето на Озбърн. Той гледаше безумно, като че сам ги бе убил. Търсеше отговор за смъртта на баща си от единствените хора, които го знаеха. Нищо, че бяха мъртви. Нишката свършваше дотук и вече нямаше накъде да продължи.

Изведнъж някъде горе с оглушителен трясък избухна газова тръба. Огромно пламтящо кълбо плъзна по целия таван. След секунда огненият вихър ги повали на пода, засмуквайки към центъра си всичко в залата. Озбърн изчезна от поглед. Маквей се вкопчи в крака на някаква маса и закри лицето си с лакти. За втори път тази вечер попадаше сред пламъци, но сега пожарът беше хилядократно по-страшен.

— Озбърн! — изкрещя той. — ОЗБЪРН!

Жегата беше непоносима. Обгорялата кожа по лицето му буквално започваше да се изпича. Разреденият въздух сякаш долиташе от нажежена пещ. Непоносима болка прорязваше дробовете му при всяко вдишване.

— Озбърн! — отново извика Маквей.

Пламъците тътнеха като океански прибой. Ревът им заглушаваше всичко друго. Внезапно Маквей усети мирис на горчиви бадеми.

— Цианид! — високо изрече той и в този момент зърна някакво движение. — ОЗБЪРН! ТОВА Е ЦИАНОВ ГАЗ! ОЗБЪРН! ЧУВАТЕ ЛИ?

Не беше Озбърн. Беше жена му Джуди. Тя седеше на верандата пред хижичката край планинското езеро. Зад нея се извисяваха пурпурни върхове, увенчани със снежни шапки. Тревата беше висока и златна, из въздуха летяха дребни мушици. Гледката беше прекрасна и Джуди се усмихваше.

— Джуди? — чу Маквей собствения си глас.

Нечие лице увисна на сантиметри от неговото. Не успя да го разпознае. Очите бяха възпалени, косата обгоряла, кожата приличаше на риба, забравена в тигана.

— Дай ръка! — изкрещя лицето.

Маквей продължаваше да се любува на Джуди.

— Дявол да те вземе! Дай ръка!

Маквей събра сетни сили и посегна напред. Напипа нечия ръка, после чу звън на разбито стъкло. Изведнъж се озова на крака. Някой подложи рамо под мишницата му и двамата заедно се хвърлиха напред през останките от остъклена врата. Сетне видя гъста мъгла и в дробовете му нахлу прохладен въздух.

— Дишай! Дишай дълбоко! Хайде! Дишай, копеле! Не спирай!

Маквей не виждаше нищо, но бе уверен, че това е Озбърн. Знаеше, че е Озбърн. Трябваше да е той. Познаваше гласа му.