149.

Озбърн приклекна до пистата и се ослуша. Не чу нищо освен тихия вой на вятъра. Преди да потегли с Маквей за Берлин, бе обул чифт високи черни маратонки. Но облеклото му беше все същото — риза, панталон и сако. Твърде малко за една снежна нощ на три хиляди и триста метра над морското равнище.

Само за миг гневът и недоверието бяха изчезнали като по чудо. Не толкова от думите на Вера, колкото от онова, което бе видял в очите й. Предизвикателството да разбере най-сетне самия себе си.

В онзи миг съмнението изчезна и той дръпна Вера в снега отвъд пистите. Минута или две се прегръщаха, разплакани от мисълта за онова, което бе станало и за онова, което би могло да се случи. После Озбърн й нареди да се върне в ресторанта.

Отначало тя не разбра. Трябваше да се върнат и двамата. Фон Холден не би посмял да ги нападне вътре, сред толкова светлини и хора.

— Ами ако посмее? — запита Озбърн.

И беше прав. Фон Холден бе способен на всичко.

— Горе има една руса американка — каза Озбърн. — Сигурно чака обратния влак. Казва се Кони. Тя е добра жена. Слез с нея до Клайне Шайдег и оттам се обади на полицията. Кажи им да се свържат с инспектор Ремер от Бад Годесбург.

Тя го изгледа мълчаливо. Знаеше, че остава тук не само за да я защити. Имаше още нещо. Онова, заради което бе преследвал Фон Холден. Онова, заради което бе търсил Албърт Мериман в Париж и бе тръгнал с Маквей за Берлин. Оставаше заради себе си, заради баща си и нямаше да се върне назад, преди да е приключил. Вера лекичко го целуна и тръгна към ресторанта.

Внезапно Озбърн я дръпна назад. Очите му пламтяха. Вече беше на скорост. Подготвяше се за сблъсъка. С подчертано небрежен глас я попита дали знае какво има в раницата на Фон Холден.

— Той казва, че носи документи, изобличаващи неонацисткия заговор. Но съм сигурна, че лъже.

Озбърн я проследи с поглед, докато крачеше през сенките към спасителната сграда. След секунди вратата се отвори, проблесна светлина и Вера прекрачи прага. После отново настана мрак. Мислите на Озбърн мигновено се насочиха към раницата на Фон Холден. Да, вътре несъмнено имаше документи, но не за нацистките конспиратори, а за криохирургичните операции. Отчети, чертежи, описания на процедурата. Начините за замразяване и размразяване. Компютърни програми, схеми на инструментите, може би дори скалпелът на баща му. Всичко това беше уникално, затова Фон Холден пазеше раницата тъй грижливо. Макар и създадена за зловещи цели, тази процедура имаше неоценима медицинска стойност и сведенията за нея трябваше да се съхранят на всяка цена.

Изведнъж Озбърн разбра, че се унася; Фон Холден лесно можеше да го нападне в гръб. Бързо се огледа, но не видя нищо. Провери дали ударникът на револвера не е замръзнал, после отново го прибра под колана си и погледна към сградата. Вера навярно вече търсеше Кони.

Озбърн се промъкна покрай пистите, докато отново видя светлината на тунела. Беше сигурен, че следите в снега са измама, целяща да го изведе на открито. Фон Холден бе отишъл към тунела, но не бе влязъл — вътре можеше да се окаже в капан, особено ако някой дойдеше от другия край.

Отдясно склоновете на Юнгфрау се издигаха почти отвесно нагоре. Отляво, след стръмнината, теренът като че се изравняваше. Озбърн подухна върху ръцете си, за да ги стопли и тръгна наляво. Ако не грешеше, Фон Холден трябваше да е там.

Безценната кутия с Übermorgen си оставаше главна грижа на Фон Холден. Така и трябваше да бъде. Той беше последният оцелял от ръководството на Организацията. „Решителната процедура“ бе създадена именно за подобни случаи. Осъществяването й се оказваше по-трудно от предвиденото, но нали тъкмо затова го бяха избрали. И затова бе оцелял. Мина му оптимистичната мисъл, че може би вече е преодолял най-трудното. По-ниските асансьори навярно бяха оцелели, защото при пожара тунелите над тях бяха изтеглили топлината като огромен комин.

Мисълта, че може да се добере до асансьорите и чувството за изпълнен воински дълг го ободряваха, докато се спускаше по тясната скална площадка. Снеговалежът и студеният вятър му пречеха, но щяха да затруднят и Озбърн. А за разлика от него Озбърн не бе преминал обучение по оцеляване в планински условия. Все още имаше шанс да стигне до отдушника, после снегът щеше да скрие следите му.

Оставаха само тримата. Той, Озбърн и времето.

Загрузка...