Денят след утре

27.

Озбърн седеше на ръба на леглото и слушаше как Джак Бъргър се оплаква от сенната хрема и трийсетградусовата жега, която превръщала Лос Анджелис в парна баня под тежкия похлупак на смога. Бъргър бръщолевеше без да спира по телефона от колата си нейде между Бевърли хилс и великолепния си офис в Сенчъри сити; изглежда, изобщо не го интересуваше, че клиентът му е на десет хиляди километра от него и си има предостатъчно проблеми. Приличаше по скоро на разглезено хлапе, отколкото на един от най-добрите адвокати в Лос Анджелис — същият, който бе насочил Озбърн към „Колб интернешънъл“ и Жан Пакар.

— Джак, моля те, изслушай ме — прекъсна го най-сетне Озбърн и набързо описа последните събития: убийството на Жан Пакар, неочакваното посещение на Маквей, разследването на Интерпол, въпросите за личния му живот. Не спомена за лъжата, че е натоварил Жан Пакар да открие любовника на Вера. Предпочиташе изобщо да не става дума защо е помолил Бъргър да го насочи към частен детектив.

— Сигурен ли си, че беше Маквей? — запита Бъргър.

— Познаваш ли го?

— Дали познавам Маквей? Че кой адвокат няма да го познава, ако поне веднъж е имал работа с дело за убийство в Лос Анджелис? Тоя тип е як, упорит и издръжлив като питбул. Захапе ли нещо, не го пуска преди да е свършил. Не ме изненадва, че е в Париж — от години насам полицейски управления по цял свят търсят помощта му в най-заплетените случаи. Въпросът е друг: защо се интересува от Пол Озбърн?

— Не знам. Просто се появи и взе да задава въпроси.

— Пол! — гласът на Бъргър вече бе сериозен и прям. — Става дума за Маквей и Интерпол. Не го усуквай. Какво става?

— Не знам — повтори Озбърн без колебание.

След кратко мълчание Бъргър го посъветва да не разговаря с никой друг, а ако Маквей пак се появи, да му препоръча да се свърже по телефона с адвоката Бъргър от лос Анджелис. Междувременно обеща да потърси връзки в Париж, за да му издейства паспорта обратно, след което Озбърн трябвало веднага да изчезва от Франция.

— Не — рязко възрази Озбърн. — Не прави нищо. Просто исках да разбера нещо повече за Маквей, това е. Благодаря, че ми отдели време.

Сукцинилхолин.

Озбърн огледа шишенцето под светлината на лампата в банята, сетне бързо го прибра в несесера за бръснене заедно с пакета спринцовки, затвори несесера и го пъхна в куфара под ризите, които така и не бе извадил до днес.

След като си изми зъбите, той изпи две хапчета приспивателно, после заключи вратата и отиде до леглото да дръпне завивките. Докато сядаше, осъзна колко е изморен. Всяко мускулче го болеше от напрежението.

Нямаше съмнение, че разговорът с Маквей го е стреснал и обаждането до Лос Анджелис беше всъщност вик за помощ. Ала докато задъхано изреждаше какво се е случило, той внезапно бе осъзнал, че е избрал погрешен събеседник — висококвалифициран специалист по юридическите въпроси, но не и по проблемите на човешката душа. Истината бе, че молеше Бъргър да го измъкне от Париж, както неотдавна почти бе помолил Жан Пакар да убие Канарак. Вместо Бъргър, би трябвало да потърси своя психолог в Санта Моника и да помоли за съвет как да преодолее емоционалната криза. Само че не можеше да го стори, без да признае намеренията си да извърши убийство, а при това положение законът задължаваше психолога да уведоми полицията. Оставаше му само възможността да поговори с Вера, но не искаше да я замесва в тази история.

Всъщност нямаше значение на кого ще се изповяда, защото в крайна сметка решението бе негово и само негово. Или да избяга от Канарак, или да го убие.

Появата на Маквей бе затегнала гайките. Опитният полицай не бе споменал нито веднъж за Канарак, но можеше ли Озбърн да бъде сигурен? Откъде да знае, че ако продължи с изпълнението на плана, полицията няма да го държи под око?

Протегна ръка, изгаси нощната лампа и се отпусна назад в мрака. Навън дъждът тихо почукваше по прозореца. Лъчите на уличните лампи осветяваха пълзящите по стъклото капки и хвърляха върху тавана увеличените им сенки. Озбърн затвори очи и остави мислите си да се зареят към Вера и днешния любовен следобед. Виждаше я над себе си гола, с отметната глава и извит гръбнак, тъй че дългата й коса докосваше глезените му. Бе застинала неподвижно, само слабините й се движеха бавно и чувствено нагоре-надолу по цялата му дължина. Напомняше скулптура. Въплъщение на всичко женствено. Момиче, жена, майка. Едновременно твърда и течна, безкрайно силна и все пак крехка до ефирност.

Истината бе, че я обичаше и държеше на нея тъй, както никога досега. Това можеше да се случи само когато човек тръгне към чувството от дълбините на душата си, изпълнен с желание, жажда и изумление, че все пак наистина може да има безпределна любов между две човешки същества. Не се съмняваше, че ако бяха умрели в онзи миг, духовете им незабавно щяха пак да се срещнат сред необятното пространство и под някаква нова форма да продължат напред, преплетени завинаги.

Нямаше никакво значение дали тази представа е романтична, детинска или мистична, важното бе, че Пол Озбърн вярваше в нея. Знаеше, че по свой начин и Вера изпитва същото. Бе го доказала днес, когато покани Озбърн в апартамента си. А това проясняваше още нещо — че ако иска чувствата помежду им да продължат, не бива да разреши на демона в себе си да стори онова, което бе сторил с всяка негова обич от детството насам. Да я унищожи. Не, този път трябваше да бъде унищожен самият демон. Безмилостно и завинаги. На всяка цена, въпреки трудностите, опасностите и рисковете.

Докато хапчетата най-сетне започваха да оказват ефект и дрямката го обгръщаше, демонът внезапно се появи пред него. Беше заплашителен и прегърбен, облечен с прашно палто. Въпреки мрака Озбърн го видя как изправя глава. Дълбоко хлътналите очи гледаха втренчено, а ушите стърчаха настрани. Главата бе леко извита, тъй че Озбърн не можеше ясно да види лицето, но инстинктивно усещаше, че челюстта е масивна и от устната надолу се спуска назъбен белег.

Нямаше съмнение. Никакво.

Виждаше Анри Канарак.