Денят след утре

136.

След четирийсет и пет минути щеше да пристигне в Берн. Трябваше да обмисли какво ще прави след това. Въпреки цялата си бързина, все още изоставаше от Фон Холден с повече от половин час. Освен това нямаше ни най-малка представа каква е крайната цел на беглеца. Трябваше да се постави на мястото на Фон Холден. Откъде идваше, накъде бягаше и защо?

Още във Франкфурт бе разбрал, че в Берн има малко международно летище, приемащо самолети от Лондон, Париж, Ница, Венеция и Лугано. Но полетите не бяха редовни. А и малкото летище лесно можеше да се постави под наблюдение. Фон Холден не би поел подобен риск. Освен ако в Берн го чакаше частен самолет…

По съседния коловоз с грохот прелетя насрещен влак. После изчезна и зад прозореца отново се появиха зелени полета и стръмни хълмове, обрасли с гъсти гори. За момент Озбърн потъна изцяло в красотата на този пейзаж с ясно синьо небе и свежа зеленина, по която танцуваха лъчите на обедното слънце. Отминаха някакво малко градче, после влакът описа широк завой и върху отсрещното възвишение Озбърн видя мрачния силует на средновековен замък. Искаше му се някой ден отново да дойде тук.

Изведнъж пак си спомни за Вера и твърдо реши, че спътничката на Фон Холден трябва да е някоя друга жена. Без съмнение Вера беше освободена съвсем законно и в момента навярно пътуваше за Париж. Мисълта, че тя се завръща към предишния си спокоен живот, го изпълваше с болка и радост едновременно. Това беше не просто завръщане, а крачка към общото им бъдеще. На фона на швейцарския пейзаж прелетя група деца, Озбърн чу звънкия им смях и отново видя лицето на Вера, отново усети нейното докосване. Двамата крачеха усмихнати, ръка за ръка…

— Fahrkarte, bitte.65

Озбърн надигна глава. До него стоеше млад усмихнат кондуктор с черна кожена чанта през рамо.

— Извинявайте, аз малко…

Кондукторът се усмихна още по-широко.

— Билета, ако обичате.

— Да.

Озбърн бръкна в джоба си и подаде в билета. В този момент му хрумна идея.

— Извинете. Трябва да се срещна с един човек в Берн. Той пристига с влака от Франкфурт в 12:12. Обаче… не знае, че идвам… исках да го изненадам…

— Знаете ли къде ще отседне?

— Не, аз…

Точно там беше целият въпрос. Фон Холден едва ли смяташе да отседне в Берн; вероятно главната му цел беше час по-скоро да се измъкне от Германия. И в такъв случай отпадаше вероятността да го чака частен самолет.

— Мисля, че ще продължи с друг влак. Може би за… — За къде всъщност? Не за Германия. Не и за източните страни; пътуването натам би усложнило нещата. — Може би за Франция. Или Италия. Той е… търговец.

Кондукторът леко се навъси.

— Всъщност какво точно ме питате?

— Аз… — Озбърн се усмихна глуповато. Разговорът му бе помогнал да проясни мислите си, но кондукторът имаше право. Какво можеше да очаква от него? — Аз май просто се мъчех да реша как да постъпя, ако се разминем. Нали разбирате, ако вече е потеглил, преди да пристигна.

— Според мен най-добре ще е да вземете европейското разписание и да видите кои влакове са потеглили от Берн между 12:10 и 12:44. Освен това бих ви препоръчал веднага щом слезете, да дадете обявление по радиоуредбата.

— По радиоуредбата ли?

— Да, сър.

Кондукторът кимна, подаде му разписание на влаковете и продължи по коридора.

Озбърн се загледа навън.

— Значи по радиоуредбата… — промърмори той.

Фон Холден чакаше пред павилионче за сладкиши на бернската гара. Вера бе отскочила до тоалетната. Беше уморена и почти през целия път бе мълчала, но Фон Холден знаеше, че мисли за Озбърн. И точно защото вярваше, че я водят при него, тя щеше да се върне, както бе обещала.

Първият час от пътуването с експреса за Берн беше най-тревожен. Фон Холден разчиташе на страха на черния сервитьор, когото бе заплашил, че посмее ли да се разприказва, ще си има работа с бръснатите глави. Ако бе надценил заплахата и негърът бе проговорил, влакът скоро щеше да бъде спрян и ограден от полицията. Но не се случи нищо подобно.

В 12:53 Вера се върна от тоалетната и Фон Холден я отведе до касата, където закупи две седмични карти за всички направления на европейските железници. С тях можеха да пътуват по целия континент. Обясни й, че така ще имат пълна свобода на придвижването. Пропусна да спомене само това, че предпочиташе тя да не знае къде отиват.

— Achtung! Herr Von Holden, Telefon anruf, bitte. Herr Von Holden, Telefon, bitte.66

Фон Холден трепна. Бяха обявили името му по високоговорителите. Какво ставаше? Кой можеше да знае, че е тук?

— Achtung! Herr Von Holden, Telefon anruf, bitte.

Озбърн стоеше край телефоните, с гръб към стената. Оттук виждаше почти цялата гара. Билетните гишета, магазинчетата, ресторантите, валутните бюра. Ако Фон Холден още се намираше на гарата — което съвсем не беше сигурно, защото през последния половин час бяха потеглили тринайсет влака: шест за различни швейцарски градове, един за Амстердам и останалите за Италия — и ако решеше да отговори на повикването, Озбърн непременно щеше да го забележи. Другата вероятност бе да чака на някой перон. На идване Озбърн бе преброил поне осем коловоза.

— Съжалявам, сър, хер Фон Холден не отговаря — изрече в слушалката учтив женски глас.

— Моля ви, опитайте още веднъж. Много е важно.

Обявлението прозвуча отново. Фон Холден сграбчи Вера за лакътя и бързо я поведе по коридора към пероните.

— Кой е? — запита тя. — Кой ви търси?

— Не знам.

Фон Холден се озърна през рамо. Не забеляза познато лице. Завиха зад ъгъла и започнаха да се изкачват към перона. В края на коловоза вече чакаше влак.

Озбърн остави слушалката и тръгна към пероните. Фон Холден не бе отговорил на повикването. Колкото и да се вглеждаше, Озбърн не го бе видял между хората в чакалнята. Ако Фон Холден все още беше на гарата, трябваше да е на перона или в купето на някой влак, очаквайки да потегли.

Озбърн тръгна по коридора към коловозите. Отляво и отдясно се появиха стълби. Трябваше да избере един от четирите перона. Реши да излезе на третия, така щеше да попадне почти в средата на коловозите.

Когато изтича нагоре по стъпалата, сърцето му заподскача от вълнение. Очакваше да срещне тълпа от пътници, но за негова изненада перонът се оказа почти пуст. Изведнъж забеляза влак в края на съседния перон. Мъж и жена бързо крачеха към него. Не можеше да ги види ясно, но различи, че мъжът носи на рамо някаква масивна чанта. Озбърн се втурна напред по своя перон. Не смееше да прескочи релсите, защото се боеше, че между тях може да има кабели за високо напрежение. Мъжът и жената вече наближаваха влака; бяха с гръб към него. Озбърн тичаше с всичка сила. Вече се изравняваше с тях, когато двамата достигнаха последния вагон и мъжът помогна на жената да се качи, после хвърли бърз поглед назад. Озбърн застина на място. За миг погледите им се срещнаха, после мъжът изчезна във вагона. Влакът се люшна, бавно набра скорост и започна да се отдалечава.

Озбърн стоеше като вкаменен. От другия перон го бе погледнало лицето, което помнеше от Зоологическата градина в Берлин. Лицето от видеозаписа на Хауптщрасе. Лицето на Фон Холден.

Колкото до жената, Озбърн бе успял да я види само за част от секундата. Но за тази част от секундата бе рухнал целият му свят. Вече нямаше ни най-малко съмнение коя е тя.

Вера.