Денят след утре

7.

Един ден след погребението Пол Озбърн и майка му се преселиха при леля Дороти в двуетажната къщичка на Кейп Код.

Майка му се казваше Беки — навярно съкращение от Ребека, макар че така и не бе посмял да попита, нито пък бе чувал някой да я нарича другояче. Беше се омъжила за баща му още двайсетгодишна, преди да завърши курсовете за медицински сестри.

Джордж Дейвид Озбърн беше красив, но кротък и мечтателен мъж. Родом от Чикаго, той бе пристигнал в Бостън като студент в Масачузетския технологичен институт и веднага след завършването постъпи на работа в „Рейтеон“, а по-късно се прехвърли в „Майкротаб“ — малка фирма за инженерен дизайн на 128-ма улица. За работата му Пол знаеше само това, че проектира хирургически инструменти. По онова време беше прекалено малък, за да запомни нещо повече.

От мъглявите дни след погребението си спомняше как събраха багажа и напуснаха голямата къща в бостънските предградия, за да се заселят в далеч по-малката къщичка на Кейп Код. Помнеше още, че майка му почти незабавно започна да пие.

Имаше вечери, в които тя приготвяше вечеря за двамата, но не докосваше чинията си и пиеше коктейл подир коктейл, докато загубеше съзнание. Пол помнеше как страхът му растеше с всяка нова чаша и как се опитваше да я накара да хапне нещо, но тя отказваше. Алкохолът я правеше избухлива. Отначало започваше с дребни неща, но рано или късно гневът се насочваше срещу него. Той беше виновен, че не бе сторил нещо — каквото и да било — за да спаси баща си. Ако баща му беше жив, щяха да си бъдат пак в хубавата къща край Бостън, вместо да се свират при сестра й в тая барака на Кейп Код.

А после яростта се обръщаше към убиеца и съдбата, която й бе отредил. След това към некадърната полиция и накрая — срещу самата нея, задето не е добра майка и няма представа как да преодолее подобна трагедия.

По онова време леля Дороти беше на четирийсет, с осем години по-възрастна от сестра си. Неомъжена и възпълна, тази простичка, добродушна жена ходеше всяка неделя на църква и взимаше активно участие в общинските дейности. След като прие Пол и Беки в своя дом, тя положи всички усилия да върне сестра си към живота. Съветваше я да посещава църквата, да постъпи отново в медицинските курсове и някой ден да има професия, с която да се гордее.

— Дороти е чиновничка от градската управа — почваше да мърмори майка му след третата чаша коктейл от уиски и джинджифилово пиво. — Какво знае тя за ужаса да отглеждаш дете без баща? Може ли изобщо да си представи, че майката на едно десетгодишно момче трябва да си е у дома всеки ден, за да го посреща след училище?

Иначе кой щеше да му помага с домашните? Кой щеше да му готви вечеря? Кой щеше да следи дали не е тръгнал с лоши другари? Дороти не разбираше тия неща. Не беше способна да ги разбере. Само бръщолевеше за църква, професия и нормален живот. Беки се кълнеше, че някой ден ще напусне. С малко повече пестеливост парите от застраховката щяха да им стигнат за самостоятелен живот докато Пол завърши гимназия.

Беки не разбираше едно: че Дороти нямаше предвид нито църквата, нито професията или нормалния живот. Всъщност ставаше дума за пиенето. Дороти искаше тя да се отскубне от алкохола. Само че Беки нямаше намерение да го стори.

Осем месеца и три дни по-късно Беки Озбърн изхвръкна с колата си в залива Барнстейбъл и не помръдна докато купето се пълнеше с вода. Току-що бе навършила трийсет и три. Погребалната служба се състоя на 15 декември 1966 година в Първа презвитерианска църква в Ярмаут. Денят беше сумрачен, ръсеха се първите снежинки. Освен Пол и леля му присъстваха още двайсет и осем души. Повечето бяха приятели на Дороти.

На 4 януари 1967 година леля Дороти стана настойница на единайсетгодишния Пол. Седмица по-късно го записа в „Хартуик“ — частно училище за момчета в Трентън, щат Ню Джърси. Следващите седем години щеше да прекара там, с по два месеца ваканция годишно.