Денят след утре

45.

В сравнение с бурното посрещане на летище Клотен вечерята с Елтон Либаргер бе тиха и интимна. Гостите заемаха четири маси около дансинга. За Джоана това бе не само среща с един съвсем непознат свят, но и фантастична, просто невероятна сцена. Седнала сред балната зала на частна яхта, плаваща лениво покрай стръмните брегове на алпийското езеро, тя се чувстваше като героиня в някаква пищно-елегантна пиеса от края на миналия век.

Бяха я настанили на маса за шестима, близо до Паскал фон Холден, който изглеждаше изумително елегантен в тъмносин смокинг и ослепително бяла колосана риза. Макар че се усмихваше и водеше любезни разговори със своите съседи, полагайки усилия да не изпуска нишката, тя просто не можеше да откъсне очи от околния пейзаж. Слънцето клонеше към залез и на изток, над живописното селце с вили край самата вода, се издигаха стръмни гористи склонове, преливащи постепенно в дивото величие на Алпите, а още по-горе последните лъчи на гаснещия ден обагряха снежните върхове в нежно розово и златисто.

— Сантиментално, нали? — усмихна се Фон Холден.

— Сантиментално? Да, вероятно сте прав. Но аз бих казала, че е красиво.

За част от секундата Джоана задържа поглед върху Фон Холден, после пак се обърна към другите. От другата й страна седеше красива и явно преуспяла двойка — Конрад и Маргарете Пайпер от Берлин. Доколкото бе успяла да разбере от разговора, Конрад Пайпер ръководеше голяма търговска компания, а съпругата му Маргарете се занимаваше с шоу-бизнес. Какъв точно — не беше ясно, а и нямаше как да я запита, защото Маргарете почти през цялото време говореше по радиотелефона.

Отсреща седяха Хелмут Залетл и сестра му Берта, пристигнали днес със самолет от Австрия. И двамата изглеждаха над седемдесетте. Доктор Хелмут Залетл беше личният лекар на Елтон Либаргер и Джоана го бе срещала при четири от шестте му посещения в „Ранчо де Пиньон“. На масата докторът и сестра му се държаха затворено и мрачно; през повечето време мълчаха, задавайки само от време на време по някой конкретен въпрос, свързан със здравето и общото състояние на Либаргер. Макар че всекидневно работеше с богати и знаменити пациенти, идващи в „Ранчо де пиньон“ за тайно възстановяване след лечение от наркомания или алкохолизъм, Джоана никога не бе срещала личност като Залетл. Неговото хладно, сдържано високомерие просто я ужасяваше. Но вече бе разбрала, че всичко ще е наред, стига да се държи професионално и да отговаря на въпросите му. Пък и той щеше да остане в Цюрих само двайсет и четири часа.

През една маса от тях Елтон Либаргер разговаряше с пухкавата жена, която го бе обсипала с целувки на аерогарата. Предишните му тревоги очевидно се бяха разсеяли; сега той изглеждаше напълно доволен и със спокойна усмивка приемаше благопожеланията на гостите, които през цялата вечер наминаваха да му стиснат ръката и да подхвърлят по някоя окуражителна дума.

До Либаргер седеше едра, непривлекателна жена на около трийсет години. Доколкото си спомняше Джоана, името й бе Гертруде Бирман, активистка от зелената партия, която явно изпитваше най-голямо удоволствие, когато успееше да прекъсне разговора на Либаргер и да привлече вниманието му към себе си. Постепенно това взе да дразни Джоана и тя дори се запита дали да не й направи забележка, защото виждаше, че мистър Либаргер започва да се изморява. Интересно, откъде ли му бе хрумнало да завързва приятелство с тая раздърпана политическа активистка? Та тя изглеждаше толкова нелепо сред всички тия представители на едрия бизнес.

Над третата маса властваше Ута Баур, наричана „най-германската моделиерка в Германия“, която след първоначалния си триумф по мострените панаири в Мюнхен и Дюселдорф през седемдесетте години днес имаше модни къщи в Париж, Милано и Ню Йорк. Мършава и облечена изцяло в черно, тя почти не носеше грим, а подстриганата й почти до корен коса явно беше платиненоруса по рождение. Ако не бяха оживените жестове при всяка дума и веселите искрици в очите й, Джоана би я сметнала за женски вариант на Джак Изкормвача. Както щеше да научи по-късно, Рита Баур не криеше, че е на седемдесет и четири години.

В дъното, близо до вратата, стояха двама мъже, сменили шофьорските униформи със смокинги. Бяха стройни, късо подстригани и нито за миг не изпускаха залата от поглед. Джоана бе сигурна, че са телохранители и се канеше да зададе въпроса на Фон Холден, когато сервитьор с тиролски костюм я запита дали може да прибере остатъка от вечерята.

Тя побърза да кимне. Основното ястие беше „Бернско блюдо“ — кисело зеле, изобилно размесено със свински ребра, задушена сланина, говеждо, наденички, език и шунка; при ръст метър и шейсет Джоана беше с десет килограма над нормата и трябваше грижливо да спазва диетата. Особено напоследък, откакто бе взела да забелязва, че повечето й приятелки във велосипедния клуб са станали кльощави като клечки и ластичните трика им стоят като излети. И горе, и долу.

От известно време Джоана имаше тайна, която споделяше само със своя единствен приятел, санбернара Хенри. Беше започнала да се вглежда в слабините на велосипедистите.

Израснала бе като единствено дете на скромни, благочестиви родители в малко тексаско градче. Майка й работеше в книжарница и когато роди, наближаваше четирийсет и две години. Баща й, пощенски раздавач, по онова време наближаваше петдесетте. Както става в подобни случаи, и двамата бяха решили, че детето ще бъде като тях — трудолюбиво, скромно и благодарно за всичко, което има. И дълги години Джоана беше точно такава — участничка в църковния хор и момичешкия скаутски отряд, средна ученичка, а след гимназията — студентка в школата за медицински сестри, както я бе посъветвала най-добрата й приятелка. Ала макар да изглеждаше и дори сама да се смяташе за простичко, прилежно момиче, дълбоко в душата си тя бе бунтарка.

За пръв път опозна секса на осемнайсет години с помощника на пастора. А сетне, ужасена и уверена, че е забременяла, избяга в Колорадо, казвайки на всички — роднини, приятели и дори на самия виновник — че са я приели в медицинската школа към Денвърския университет. И двете неща бяха неверни — нито я приеха в школата, нито беше бременна. Но тя остана в Колорадо и с упорит труд успя да получи диплом за рехабилитатор. Когато баща й заболя, Джоана се върна в Тексас, за да помага на майка си. А след като двамата починаха само с няколко седмици разлика, тя веднага си събра нещата и замина за Ню Мексико.

На 1 октомври, събота, една седмица преди вечерята с Елтон Либаргер, Джоана навърши трийсет и шест години. Не бе докосвала мъж от онази вечер в Западен Тексас с помощника на пастора.

Сред бурно ръкопляскане двама сервитьори внесоха огромна торта, отрупана със свещи и я сложиха пред Елтон Либаргер. В този момент Фон Холден докосна лакътя на Джоана.

— Можете ли да останете? — запита той.

Тя отклони поглед от масата на Либаргер и се обърна към него.

— Какво казахте?

— Попитах ви дали можете да останете в Швейцария, за да продължите работата си с господин Либаргер.

Джоана нервно приглади наскоро измитата си коса.

— Аз? Да остана тук?

Фон Холден кимна.

— За колко време?

— Седмица, може би две. Докато господин Либаргер се почувства напълно у дома си.

Внезапното предложение разтърси Джоана. През цялата вечер гледаше часовника и се питаше кога ще успее да се върне в хотела, за да събере в куфара всички сувенири и дреболии, които Фон Холден й бе помогнал да купи при днешната обиколка из Цюрих. Кога щеше да си легне? По кое време да стане, за да не закъснее за утрешния полет?

— К-кучето ми — запъна се тя.

Изобщо не й бе хрумвало, че може да остане в Швейцария. Мисълта да прекара толкова дълго извън убежището на домашното гнездо я изпълваше едновременно с ужас и възхищение.

— Естествено, вашето куче ще получи необходимите грижи, докато отсъствате — усмихна се Фон Холден. — А вие ще разполагате с апартамент в имението на господин Либаргер.

Джоана не знаеше какво да мисли, как да реагира. Наоколо отново избухнаха ръкопляскания, докато Либаргер духаше свещите. Познатият духов оркестър изникна сякаш от въздуха и подхвана „Той е чудесен момък“.

Започнаха да поднасят кафе, ликьори и блокчета швейцарски шоколад. Пълната дама помогна на Либаргер да разреже тортата и сервитьорите разнесоха парчетата по масите.

Джоана изпи кафето и опита глътка великолепен коняк. От алкохола й стана топло и весело.

— Джоана, той ще се чувства тревожен и неуверен без вас. Нали ще останете?

Фон Холден се усмихваше искрено и сърдечно. Нещо повече, говореше тъй, сякаш не Либаргер, а сам той я молеше да остане. Джоана отпи още глътка коняк и усети, че поруменява.

— Да, добре — чу тя собствения си глас. — Разбира се, ще остана, щом е важно за мистър Либаргер.

В дъното на залата оркестърът засвири виенски валс и младата германска двойка тръгна към дансинга. Като се огледа, Джоана видя, че и други гости стават от масите.

— Джоана?

Обърна се и видя Фон Холден зад стола си.

— Ще разрешите ли? — запита той.

На лицето й неволно изгря широка усмивка.

— Разбира се. Защо не?

Тя се надигна и Фон Холден придърпа стола назад. След миг вече я водеше покрай Елтон Либаргер към дансинга. Под вълшебните звуци на оркестъра тя пристъпи в прегръдката му и започна да танцува.