Денят след утре

121.

21:00

Маквей и Шол се гледаха мълчаливо. От топлината в залата мехлемът по лицето на полицая се бе превърнал в мазна лепкава течност и раните му изглеждаха още по-нелепо.

Преди малко Луис Гьоц бе посъветвал Шол да не казва нищо преди пристигането на адвокатите, а Маквей бе отвърнал, че господин Шол има пълното право да постъпи така, но отказът да съдейства на разследването би имал твърде неприятни последици, когато съдията трябва да реши дали да го пусне под гаранция. А сигурно още неприятно би станало, когато вестниците узнаят, че толкова видна личност е арестувана по подозрение в убийство и предстои да бъде екстрадирана в САЩ.

— Я не ми дрънкайте врели-некипели! — разбесня се Гьоц. — В тая страна нямате никаква власт. Както виждате, мистър Шол заряза гостите си, за да разговаря с вас. И това ако не е съдействие, здраве му кажи!

— Нека запазим спокойствие, за да приключим по-бързо и всеки да си гледа работата — каза Маквей на Шол, без да обръща внимание на Гьоц. — За мен тази история е не по-малко досадна, отколкото за вас. Лицето ужасно ме боли, а вие навярно бързате да се върнете при гостите.

Шол бе напуснал приема не толкова заради заплахата на Маквей, колкото от любопитство. На излизане спря за момент да съобщи новината на Дортмунд, който веднага се втурна към телефона със закани да доведе цяла армия адвокати. След това Шол напусна Златната галерия през един страничен изход и тъкмо слизаше по стълбата, когато насреща му се втурна развълнуваният Залетл и възмутено го запита как смее да напуска гостите тъкмо в този момент. Беше девет без десет, до появата на Либаргер оставаха цели двайсет и пет минути.

— Отивам на кратка среща с един полицай, който явно води твърде бурен живот. — Шол се усмихна високомерно. — Има време за всичко, добри ми докторе, има време.

Изтънчен и великолепен в елегантния си смокинг, Шол се държа изключително любезно още от влизането в залата и стана дори още по-любезен, когато Маквей го запозна с Озбърн. След като Маквей го запозна с правата му на американски гражданин, той старателно изслуша въпросите и отговори на всеки от тях с явно недоумение.

— Нека да повторим още веднъж — каза накрая Маквей. — Бащата на доктор Озбърн е убит в Бостън на 12 април 1966 година от професионален убиец на име Албърт Мериман. Преди една седмица доктор Озбърн го среща в Париж и Мериман си признава престъплението. При това твърди, че е бил нает от вас. Вие казвате, че никога не сте чувал за Албърт Мериман.

— Съвършено вярно.

— А познавал ли сте Джордж Озбърн?

— Не.

— Тогава защо е трябвало да пращате наемен убиец срещу човек, когото не познавате?

— Маквей, въпросът е идиотски и вие много добре го знаете — не се стърпя Гьоц. Чудеше се защо Шол разрешава на полицая подобни волности.

— Слушайте, детектив Маквей — спокойно изрече Шол, без да поглежда към Гьоц. — Никога не съм пращал наемен убиец срещу когото и да било. Подозрението ви е просто възмутително.

— Къде е тоя Мериман? — продължаваше да се перчи Гьоц. — Искам да го видя.

— Там е проблемът, мистър Гьоц. Мериман е мъртъв.

— Тогава няма какво да приказваме. И вие сте тъп, и заповедта ви е пълна тъпотия. Много поздрави на покойника! — Гьоц се изправи. — Мистър Шол, няма какво повече да търсим тук.

— Още нещо, Гьоц… Албърт Мериман беше убит.

— Голяма работа!

— Наистина голяма. Човекът, който го уби, също беше наемник. И също работеше за мистър Шол. Името му е Бернхард Офен. — Маквей погледна Шол. — Бивш сътрудник на източногерманската тайна полиция, преди да се прехвърли при вас.

— Не съм чувал за никакъв Бернхард Офен, мистър Маквей — безразлично заяви Шол.

Часовникът над камината показваше 21:14. След една минута вратите щяха да се разтворят и Либаргер да прекрачи в Златната галерия. За своя изненада Шол откри, че разговорът започва да го интригува. Маквей знаеше удивително много.

— Разкажете ми за Елтон Либаргер — внезапно го изненада Маквей.

— Той е мой приятел.

— Бих желал да се срещна с него.

— Боя се, че няма начин. Той се възстановява от тежка болест.

— Но вече е достатъчно здрав, за да държи реч.

— Да, така е…

— Не разбирам. Значи здравето не му позволява да беседва с един човек, но може да говори пред цяла зала.

— Той е под лекарски надзор.

— Сигурно имате предвид доктор Залетл.

Гьоц гледаше Шол с недоумение. Докога щеше да търпи? Какво ставаше, по дяволите?

— Абсолютно вярно. — Шол оправи левия ръкав на смокинга си, излагайки на показ заздравяващите драскотини. Усмихна се. — Не е ли смешно, че и двамата страдаме в едно и също време от болезнени рани, мистър Маквей? Моите са от игра с котка. Вашите — от игра с огъня. А на стари години би трябвало да сме малко по-умни, нали?

— Не беше игра, мистър Шол. Опитаха се да ме убият.

— Значи сте имал голям късмет.

— Някои от приятелите ми нямаха.

— Съжалявам.

Шол хвърли поглед към Озбърн и отново се завъртя срещу Маквей. Разбираше, че през живота си не е срещал по-опасен човек. Опасен, защото не признаваше нищо друго освен истината и заради нея бе готов на всичко.