Денят след утре

142.

Озбърн усети как облегалката го притисна изотзад, когато влакчето се отдалечи от Клайне Шайдег и пое нагоре по стръмния склон към стената на Айгер. Изрусената дама — казваше се Кони и беше развеждана два пъти — продължаваше да му досажда. Накрая той се извини и мина в предния вагон. Трябваше да размисли. След малко повече от четирийсет минути щяха да стигнат до Юнгфрауйох. Трябваше да реши какво ще прави още от първата крачка по перона. Отново пъхна ръка под сакото си и опипа револвера на Маквей. Кой знае защо му мина мисълта за лавини. Неведнъж се бе случвало един-единствен изстрел да предизвика чудовищна лавина. Планинските спасители използваха гранатомети и минохвъргачки, за да разчистват опасните места, преди да допуснат скиори по пистите. Но все още беше средата на октомври, до истинската зима оставаше доста време. Изобщо не би трябвало да мисли за лавини.

И все пак мислеше.

Подсъзнанието му упорито преследваше някаква идея. Каква? Беше средата на октомври, но Фон Холден се стремеше нагоре, към снеговете. Юнгфрауйох се намираше на височина три хиляди и триста метра. Сградите бяха изградени върху самия ледник. Имаше тунел за туристите със статуи, изсечени от вечния лед.

Лед.

Студ. Невъобразим студ. Ледникът е най-студеното място, което може да съществува в природата. Особено ако проникнеш навътре в него. Неведнъж са намирани трупове на хора и животни, запазени от векове насам. Възможно ли бе именно Юнгфрау да е мястото, където бяха извършвани експерименталните операции? Дали под маската на туристическа атракция не се криеше тайна медицинска лаборатория, изградена в недрата на ледника?

Тракането на зъбчатите колела се засили.

Изведнъж Озбърн скочи и мина в задния вагон. Изрусената дама беше сама.

— Кони — каза той, сядайки до нея. — Нали вече си идвала на Юнгфрауйох?

— Ами да, душко.

— Има ли място, което да е забранено за туристите?

— Какво ти е хрумнало, душко? — усмихна се Кони и шеговито плъзна по бедрото му яркочервените си изкуствени нокти.

Озбърн помисли, че след две чаши мартини тая жена е същинска фурия, но за нищо на света не би желал да го провери на практика.

— Слушай, Кони. Просто се мъча да събера информация. И нищо повече. С главно „Н“. Разбрахме ли се? Хайде сега, бъди добро момиче и опитай да си припомниш.

— Харесваш ми.

— Знам.

— Добре де, чакай да помисля.

Тя стана и се загледа през прозореца. Не беше лесно да се държи на крака, защото влакчето се изкачваше под наклон почти четирийсет и пет градуса. Изведнъж потънаха в мрака на тунела.

Пет минути по-късно двамата гледаха през скалните прозорци към Айгерванд. Кони бе хванала Озбърн под ръка и стискаше здраво.

— Срам ме е да си призная, но ми се вие свят.

Озбърн погледна часовника си. Фон Холден трябваше вече да е пристигнал. Може би нямаше никаква тайна лаборатория. Може би щеше да се окаже вярна предишната идея — че има среща с някого. В такъв случай Фон Холден щеше да предаде пратката и да хване обратния влак. Всичко би станало за броени минути.

— Горе има метеостанция.

— Какво? — сепна се Озбърн. Подканващата свирка на влакчето бе заглушила гласа на Кони.

— Метеостанция. Нали знаеш, за наблюдения на времето.

Докато вървяха обратно по перона, откъм Юнгфрауйох се зададе насрещно влакче. Слизаше съвсем бавно.

— Ама, душко, ти слушаш ли ме, или само си дрънкам на вятъра?

— Да, слушам те.

Озбърн напрегнато се вгледа в прозорците на влакчето. Отлично различаваше пътниците, но не видя нито едно познато лице.

След минута отново седяха във вагона и влакчето пое нагоре по тунела.

— Извинявай. Казваше нещо за…

— За метеостанцията. Нали ме питаше дали има място, където не пускат туристи. Знам, че има метеостанция. Май се намира най-отгоре. Сигурно е държавна или нещо такова. Е, и кухнята, разбира се.

— Каква кухня?

— На ресторанта. Ама ти защо питаш?

— Проучвам. Аз… такова… пиша книга…

— Душко… — Кони отново го потупа по бедрото и се приведе толкова близо, че докосна с устни ухото му. — Знам, че не пишеш книга. Щото ако беше така, щеше да изчакаш докато пристигнем и сам да провериш. — Тя лекичко подухна в ухото му. — Освен това знам, че под колана ти е затъкнат пищов. Какво смяташ да правиш? Ще трепеш ли някого? — Тя го погледна и се усмихна. — Обещай ми нещо, душко. Като ти дойде времето, викни по-якичко, че да си плюя на петите.