Денят след утре

26.

— Разбирам — изрече Франсоа Кристиан тихо и без вълнение.

Въртейки разсеяно чашата коняк между пръстите си, той извърна глава към огъня в камината.

Вера мълчеше. Трудно й бе да го напусне, дължеше му много и не искаше да оскърби нито него, нито себе си с едно безмълвно измъкване като евтина уличница, защото не беше такава.

Наближаваше десет. Току-що бяха привършили вечерята и седяха в просторния хол на луксозния апартамент на улица Пол Валери между авеню Фош и авеню Виктор Юго. Вера знаеше, че Франсоа има къща в провинцията, където живее жена му с трите деца. Подозираше, че той поддържа и други апартаменти в столицата, но никога не бе питала. Както не бе питала и дали е единствената му любовница, в което се съмняваше.

Отпи глътка кафе и го погледна. Той продължаваше да седи неподвижно. Косата му беше черна, грижливо подстригана и леко прошарена на слепоочията. С тъмния двуреден костюм на тънки райета, от чиито ръкави се подаваха с математическа точност колосани бели маншети, той приличаше на аристократ, какъвто си беше всъщност. Венчалната халка на лявата му ръка проблесна в светлината на пламъците, докато Франсоа небрежно отпиваше от коняка, все тъй загледан към камината. Колко пъти я бяха галили тези ръце? Колко пъти я бяха докосвали тъй, както само той умееше да я докосва?

Баща й, Александър Батист Монере, беше висш кадрови офицер от военния флот. Като дете заедно с майка си и по-малкия си брат Вера бе обикаляла по света, следвайки неговите назначения и задачи. Когато навърши шестнайсет, баща й се пенсионира, стана независим консултант по военните въпроси и семейството се засели в една голяма къща в Южна Франция.

Именно там сред многото гости се появи Франсоа Кристиан — по онова време заместник-министър на отбраната. Там започна и връзката им. Франсоа често повеждаше с нея дълги разговори за изкуствата, за живота и любовта. А в един незабравим следобед стана дума за бъдещата й професия. Когато му каза, че е избрала медицината, той бе изумен.

Истина е, разпалено му заяви тя. Не само желаеше, но и твърдо бе решила да стане лекар, та макар и само заради предизвикателното обещание, което бе дала пред баща си на шестгодишна възраст в една неделна вечер, докато родителите й обсъждаха край трапезата подходящите професии за жена. Ни в клин ни в ръкав малката Вера бе изтърсила, че ще стане лекарка. Тогава баща й я запита дали говори сериозно и тя потвърди. Спомняше си леката му усмивчица към майка й, докато одобряваше избора. За нея тази усмивка беше предизвикателство. И двамата не вярваха, че може и желае да го постигне. Тогава бе решила да им докаже, че грешат. И в онзи миг на решителност се случи нещо странно — около нея припламна бяло сияние. Макар да знаеше, че никой друг не го вижда, изпълни я топлина, мека радост и сила — по-мощна от всичко, което би могла да си представи. Невръстната Вера прие това като доказателство, че ще удържи обещанието пред баща си и че съдбата й вече е решена.

В онзи следобед, когато разказа тази история на Франсоа Кристиан, пред нея се появи същата светлина и тя му каза. С усмивка, сякаш разбираше напълно, той хвана ръката й в своята и я окуражи да следва мечтите си.

На двайсетгодишна възраст тя завърши Парижкия университет и незабавно бе приета да следва медицина в Монпелие. По онова време баща й най-сетне омекна и даде своята благословия. Една година по-късно, след като бе прекарала коледните празници при баба си в Кале, Вера отскочи до Париж да се срещне с приятели. Внезапно и съвсем безпричинно й хрумна да навести Франсоа Кристиан, с когото не се бяха виждали почти от три години.

Разбира се, това бе просто прищявка. Нямаше друго намерение, освен да му каже здрасти. Но Франсоа вече беше видна политическа фигура, председател на Френската демократическа партия и тя нямаше представа как да се добере до него през безбройните инстанции, освен просто да отиде в кабинета му и да помоли за прием. За нейна изненада, въведоха я почти веднага.

Още в мига, когато влезе и той се надигна от бюрото, за да я посрещне, тя усети, че става нещо необикновено. Франсоа поръча чай и двамата седнаха до френския прозорец с изглед към градината. За пръв път я бе срещнал едва шестнайсетгодишна; сега тя наближаваше двайсет и две. За по-малко от шест години дяволитото девойче се бе превърнало в поразително красива, изключително умна и привлекателна млада жена. Дори да не го бе знаела досега, неговото поведение можеше да я увери в това. През време на целия разговор двамата не откъсваха очи един от друг. Същата вечер той я доведе тук, в този апартамент. Вечеряха, после той я съблече на канапето край камината, където седяха сега. Да се люби с него бе най-естественото нещо на света. И продължаваше да бъде, въпреки че той беше министър-председател вече от четири години. После Пол Озбърн нахълта в нейния живот и за броени мигове всичко се промени.

— Добре — тихо каза той и се обърна към нея. Когато погледите им се срещнаха, в очите му имаше само безкрайна обич и уважение. — Разбирам.

С тия думи Франсоа остави чашата и се изправи. Мимоходом я погледна, като че искаше да запечата навеки образа й в паметта си. Няколко безкрайни секунди той просто стоя неподвижно. Накрая се завъртя и излезе.