Денят след утре

82.

Поради намалена видимост Кларксън бе променил плана за полета и кацна край Рамсгейт, малко отвъд Ламанша, тоест на сто й петдесет километра югоизточно от първоначалната си цел. Тази случайна промяна обърка цялата операция на Фон Холден.

Един час след като ST95 излетя от Мо, чистачът на аерогарата откри сакото на Маквей в кофата за смет в мъжката тоалетна. След броени минути парижкият сектор сектор бе уведомен, а четвърт час по-късно Фон Холден пристигна да търси „сакото на чичо си“ в бюрото за намерени вещи. Преди да се отърве от дрехата, Маквей благоразумно бе откъснал етикета. Но не бе съобразил, че хастарът е протрит едва забележимо от постоянното търкане в дръжката на револвера, а Фон Холден знаеше от опит, че нищо друго не може да протрие хастара на сако по този начин.

Фон Холден се върна в хотела, докато парижкият сектор започваше да проверява маршрутните планове на всички самолети, напуснали Мо през този ден. В 9:30 установиха, че английска „Сесна“ с номер ST95 от Бишоп’с Стортфорд е кацнала в 8:01 и двайсет и шест минути по-късно е отлетяла обратно по същия маршрут. Не можеха да бъдат сигурни, но имаха пълно основание да вдигнат по тревога лондонския сектор. Около три следобед оперативните сътрудници откриха ST95 на летище Рамсгейт, а лондонските служби установиха собственика — малка земеделска кооперация в западното градче Бат. Оттам нататък следата се губеше. След кацането пилотът бе обещал, че ще дойде да прибере самолета веднага, щом времето се оправи. После се бе качил на автобуса за Лондон заедно с още един мъж. Нито един от двамата не съвпадаше по описание с Маквей или Озбърн. Информацията веднага бе предадена на парижкия сектор, откъдето я препратиха до „Луго“, който вече пътуваше за Берлин. В 18:15 лондонският сектор получи снимките на двамата бегълци с изрична заповед да ги издирва навсякъде.

Около 20:35 Маквей седеше по бельо на ръба на леглото в хотела си — модернизирана сграда от XVIII век в Найтсбридж. Обувките му се търкаляха на пода, а до телефона стоеше недокосната чаша шотландско уиски „Феймъс граус“. Специалният отдел го бе настанил тук под псевдонима Хауард Никъл от Сан Хосе, Калифорния. Озбърн беше записан с името Ричард Грийн от Чикаго в хотел „Форум“, близо до Кенсингтън, а Нобъл се бе прибрал у дома, в Челси.

В ръката си Маквей държеше факс, с който старшият детектив Бил Удуард от Лос Анджелис го уведомяваше за убийството на Бени Гросман. Първоначалните поверителни сведения от Ню Йорк се въртяха около подозрението, че убийството е дело на двама души, преоблечени като равини.

Маквей опита да се постави на мястото на Бени. Да отхвърли чувствата и да разсъждава логично. Бени беше убит в дома си, около шест час след като бе предал на Нобъл търсените от Маквей сведения. Останалото нямаше значение. Например това, че Бени бе прекарал цялата последна нощ от живота си в събиране на сведения, защото Маквей му бе казал, че е спешно. Или че бе позвънил на Нобъл, защото бе видял по сателитната програма кадри от катастрофата на влака Париж-Мо и бе изпитал предчувствие, че Маквей е бил в този влак, следователно Нобъл много скоро ще се нуждае от информацията.

Неумолимият факт беше там, че Бени бе предал на Нобъл цялата информация от домашния си телефон. Което означаваше, че противникът не само разполага с оперативни работници, свръхмодерни информационни технологии и достъп до засекретени полицейски компютри в Щатите, но и знае каква информация е събрана, кога и от кого. Щом можеха да направят това, значи не би ги затруднило да проверят телефонната мрежа и да узнаят къде точно се е обаждал Бени и с кого е разговарял, тъй като разговорът бе станал по личния телефон на Нобъл. А след като успешно организираха операции във Франция и Щатите, несъмнено разполагаха с подобна възможност и в Англия.

Маквей отпи голяма глътка уиски, остави чашата, надяна чиста риза и измъкна от гардероба единствения си костюм. Няколко минути по-късно той закачи кобура на колана си, гаврътна останалото уиски и излезе. Излишно бе да обръща очи към огледалото; знаеше какво ще види.

Като излезе през лъскавата бронзова врата на хотела, той се отправи към метрото. След двайсет минути беше в Челси и изчакваше Нобъл да поръча за жена си кола от Скотланд ярд. Четвърт час по-късно двамата се сбогуваха и тя отпътува под охрана за дома на сестра си в Кембридж.

— Всичко това вече й е минавало през главата по един или друг повод — каза Нобъл, когато колата се отдалечи. — Сам знаеш как е с ИРА. Гадост, откъдето и да го погледнеш.

Маквей кимна. Тревожеше се за Озбърн. При настаняването му във „Форум“ бе предупредил цивилните полицаи да не мърдат от стаята до ново нареждане. Преди да напусне хотела бе позвънил, но никой не му отговори. Сега опитваше отново — и пак без резултат.

— Пак ли нищо? — запита Нобъл.

Маквей поклати глава и остави слушалката. В този момент иззвъня червеният телефон. Пряката връзка със Скотланд ярд.

Нобъл посегна към телефона.

— Да. Да, тук е. — Той погледна Маквей. — Търси те някоя си Дейл Уошбърн от Палм Спрингс.

— Има ли връзка с нея?

Нобъл предаде въпроса, но му отвърнаха, че е оставила номер. Той го записа, остави слушалката и подаде листчето на Маквей.

В хола Маквей откри домашния телефон и набра Палм Спрингс.

— Опитай пак с Озбърн — подхвърли той на Нобъл.

По лондонско време беше единайсет вечерта, значи три следобед в Палм Спрингс.

— Дейл слуша — изрече мелодичен глас.

— Здрасти, ангелче, тук е Маквей. Какво имаш?

— Веднага ли да ти кажа?

— Веднага.

— Ей-така, направо? Ами че тук има още няколко души.

— Щом ги търпиш, значи са ти приятели. Казвай какво имаш.

— Два чифта, любими. Взятката на покойника, аса и осмици. Е, доволен ли си сега, че ме издъни?

— Покер…

— Много си ми умничък, сладурче. Покер играя. Или по-точно играех, преди да се обадиш. Чакай да мина в другата стая. — Маквей я чу да казва нещо неясно. След минута тя се обади от съседната стая и някой затвори другия телефон.

Дейл Уошбърн сякаш излизаше направо от романите на Реймънд Чандлър. Беше на трийсет и пет години, с естествена платиненоруса коса, страхотно тяло и не по-малко страхотен мозък. Беше работила в полицията на Лос Анджелис пет години, докато партньорът й загина при неуспешна полунощна хайка за наркотици. Самата тя получи за спомен куршум в долната част на гръбнака, който лекарите така и не се престрашиха да извадят. След пенсиониране по болест се засели в Палм Спрингс, където играеше покер само с богати и разведени партньори от двата пола. Освен това си докарваше по някой долар с извънредно дискретни детективски разследвания. Маквей й се обади веднага след настаняването в хотела. Искаше всичко, което може да се събере за Харалд Ервин Шол в срок от два часа.

— Нищо.

— Хайде де, нищо… — Маквей усети, че в гласа му се прокрадва гняв. Не се справяше добре с убийството на Бени Гросман.

— Нищо, душице. Съжалявам. Ервин Шол е това, за което го смятат. Адски богат издател, колекционер на картини и първо другарче с разните му там президенти и министър-председатели. Можеш да си го запишеш с главни букви, обич моя. Ако има нещо друго, значи е закопано в пясъка на площадката, където играят само големи момченца и момиченца. Малките дечица като теб и мен няма как да се доберат дотам.

— А нещо в миналото? — запита Маквей.

— Беден имигрант пристига от Германия малко преди Втората световна война, изгърбва се от бачкане и резултатът е както вече ти казах.

— Женен?

— Нито веднъж, скъпи. Поне доколкото успях да разбера за два часа. А ако случайно се питаш дали не е обратен, сладурче, ще ти кажа, че си има работа с жени, дето се къпят в диаманти и изумруди. Едно време такива жени са управлявали цели империи, а и до днес предпочитат да слагат рога на короновани глави.

— Не ми даваш кой знае какво, ангелче.

— Едно мога да ти дам, пък ти го прави каквото си щеш. Твоят човек е в Берлин до неделя. За някакво голямо събитие в… чакай да видя как го записах… тук някъде беше… А, ето го… някакъв си дворец на име Шарлотенбург.

— Дворецът Шарлотенбург? — озърна се Маквей към Нобъл.

— Музей в Берлин.

— Бягай да си доиграеш, ангелче. Като се върна, ще те поканя на вечеря.

— Маквей, за теб по всяко време.

Маквей затвори телефона. Нобъл го гледаше с лукава усмивка.

— Ангелче, а?

— Да, ангелче — предизвикателно отвърна Маквей. — Какво става с Озбърн?

Усмивката изчезна и Нобъл поклати глава.

— Нищо.