Денят след утре

35.

В Лувъра парижката полиция изгуби следата на Озбърн.

Лебрюн вече бе превишил правата си, тъй че към два следобед трябваше или да измисли някакво ново оправдание за наблюдението, или да оттегли своя екип. Колкото и да му се искаше да помогне на Маквей, калните обувки не бяха доказателство за престъпление, особено пък когато ставаше дума за американски лекар, който напускаше Париж на следващия ден и за целта най-учтиво бе помолил да му върнат паспорта.

След като нямаше възможност да оправдае пред своите началници наблюдението на Озбърн, Лебрюн прехвърли хората си към някои други дейности, препоръчани от Маквей — например повторната проверка около смъртта на Жан Пакар. Междувременно бе поръчал да се изработи предполагаем съвременен портрет по архивната снимка на Албърт Мериман. Сега младата полицейска художничка стоеше до него и надничаше през рамото му, докато той разглеждаше произведението й.

— Значи така смятате, че трябва да изглежда след двайсет и шест години — реторично запита той. После вдигна глава към художничката. Тя беше само на двайсет и пет и имаше дяволита, искряща усмивка.

— Да.

Лебрюн не беше сигурен.

— Трябваше да покажете това нещо на съдебния антрополог. Може би той щеше да ви даде по-ясна представа как остарява човек.

— Показах му го, инспекторе.

— И според вас това е човекът?

— Да.

— Благодаря — каза Лебрюн.

Художничката кимна и излезе. Лебрюн отново погледна портрета. Позамисли се, сетне посегна към телефона и набра номера на отдела за връзки с пресата. Щом като това бе най-добрият предполагаем портрет на Мериман, с който разполагаха, защо пък да не го пуснат в ранните издания на утрешните вестници, както бе сторил Маквей в Лондон със скицата на отрязаната глава? В Париж живееха почти девет милиона души, стигаше само един да разпознае Мериман и да уведоми полицията.

В същия момент Албърт Мериман лежеше по гръб върху задната седалка в ситроена на Анес Демблон и отчаяно се бореше да диша.

Пол Озбърн превключи скоростите, рязко натисна спирачката, после даде газ и се измъкна от кръговото движение около Триумфалната арка, за да поеме по авеню дьо Ваграм. Малко по-късно зави надясно по булевард дьо Курсел и се отправи към авеню дьо Клиши, откъдето щеше да достигне уединения парк край Сена.

Беше загубил почти три минути за да вкара ужасения и безпомощен Канарак в колата, да открие ключовете и да потегли напред. Прекалено много време. Знаеше, че почти веднага след тръгването ефектът на сукцинилхолина ще почне да се разсейва. А после щеше да си има работа с един побеснял противник на задната седалка. Не му оставаше друг изход, освен да инжектира французина още веднъж и действието на двете застъпващи се дози повали Канарак в несвяст. За момент Озбърн се изплаши, че е прекалил, че Канарак ще загуби контрол над дробовете си и ще се задуши. Но след малко в колата се раздаде дрезгава кашлица, последвана от звуците на мъчително дишане. Значи всичко беше наред.

Проблемът бе, че сега му оставаше само една спринцовка. Ако колата се повредеше или попаднеше на задръстване, тази спринцовка щеше да бъде неговата последна отбранителна линия. След това можеше да разчита само на собствените си сили.

Наближаваше 16:15 и дъждът се засилваше. Стъклото взе да се запотява. Озбърн включи отоплението и избърса стъклото с ръка. Сигурен бе, че в такъв ден няма да има жива душа из парка. Е, поне времето беше на негова страна.

Озърна се през рамо към задната седалка. За Канарак всяко свиване и разпускане на дробовете бе нечовешко усилие. В очите му се четеше ужасът който изпитва, когато при всяко вдишване се пита дали ще има сили за още едно.

Отпред се появи червен светофар и Озбърн спря зад едно черно ферари. Отново се озърна през рамо. Не знаеше какво точно изпитва в този момент. Колкото и да бе невероятно, в сърцето му нямаше и помен от очаквания победоносен възторг. Виждаше само едно безпомощно, неописуемо изплашено човешко същество, което няма ни най-малка представа какво го е сполетяло и се бори със сетни сили за глътка животворен въздух. В този момент сякаш нямаше значение, че съществото беше пропито от зло до мозъка на костите, че бе причинило смъртта на двама души и чудовищно бе обезобразило живота на Пол Озбърн. Стигаше и това, че бе успял да докара звяра дотук. Ако Озбърн изпълнеше плана си докрай, между двама им вече нямаше да има разлика, а той не желаеше да бъде като Канарак. И ако с това се изчерпваше всичко, би могъл да спре колата и просто да си тръгне, дарявайки живота на жертвата. Но не беше така. Трябваше да се пребори с още нещо.

Оставаше едно ЗАЩО. Защо Канарак бе убил баща му?

Светна зелено и колите потеглиха напред. Мракът се сгъстяваше с всяка минута и шофьорите включваха фаровете. Отпред се появи авеню дьо Клиши. Озбърн зави наляво и подкара към крайбрежния път.

На петстотин метра зад него един нов тъмнозелен форд се вмъкна в движението и започна да изпреварва колите. Зави по авеню дьо Клиши, бързо мина в дясното платно и намали скоростта така, че да остане на три коли зад ситроена на Озбърн. Шофьорът беше висок, със сини очи и бледо лице. Облечен бе с кафяв шлифер, вълнено спортно сако, тъмносив панталон и сиво поло. На седалката до него имаше широкопола шапка, метално дипломатическо куфарче и сгъната карта на Париж. Казваше се Бернхард Офен и днес навършваше четирийсет и две години.