Денят след утре

17.

8:00

Днес беше 6 октомври, четвъртък. Точно според прогнозите, от ниските облаци се ръсеше ситен, студен дъжд. Озбърн си взе чаша кафе, намери свободна масичка и седна. Кафенето беше пълно с мъже и жени, откраднали няколко свободни минути по пътя за работа, преди да се гмурнат в скучното всекидневие. Наоколо пиеха кафе, замислено дъвчеха кифлички, пушеха или преглеждаха утринните вестници. През една маса двама бизнесмени бъбреха скорострелно на френски. До тях мъж с черен костюм и още по-черна коса се подпираше на лакът, задълбочен в съдържанието на вестник „Монд“.

Озбърн имаше резервация за самолета на „Ер Франс“, който излиташе от аерогара „Шарл де Гол“ в 17:00 на 8 октомври, събота, и без междинни кацания пристигаше в Лос Анджелис същата вечер в 19:30 по тихоокеанско време. Според плана му най-подходящото бе сега да се обади на инспектор Бара, да съобщи за резервацията и учтиво да запита кога би могъл да получи паспорта си. След това можеше да се заеме с останалото.

Непременно трябваше да убие Канарак в петък вечерта. Нуждаеше се от мрак не толкова заради самото действие, колкото за да не бъде открит трупът прекалено рано и прекалено близо до града. След кратко проучване бе решил да се придържа към първоначалната си идея — Сена. Тя пресичаше Париж, после лъкатушеше над двеста километра на северозапад през френските равнини и накрая се вливаше в залива Ламанш. Стига да не се случеше нещо непредвидено, можеше да хвърли Канарак в реката западно от града и трупът щеше да бъде открит най-рано в събота сутринта. Дотогава бързото течение би трябвало да го отнесе поне на шейсетина километра. При щастливо стечение на обстоятелствата дори повече. Властите щяха да се нуждаят от няколко дни, докато открият самоличността на подпухналия труп без документи.

За всеки случай Озбърн трябваше да си осигури алиби, доказателство, че е бил другаде в момента на убийството. Най-просто изглеждаше посещението на филм. Можеше да си купи билет, после да предизвика спречкване с контрольора, тъй че при евентуален разпит човекът да си припомни за него. Скъсаният билет с часа и датата на прожекцията щеше да послужи за доказателство. Щом заемеше място в тъмния салон, щеше да изчака началото на филма и незабелязано да се измъкне през някой страничен изход.

Точното разпределение по часове зависеше от навиците на Канарак. С едно телефонно обаждане Озбърн бе установил, че пекарната работи от седем до седем и последната фурна се вади около четири следобед. Предния път бе срещнал Канарак в кафенето на улица Сен Антоан малко преди шест. От пекарната дотам имаше поне двайсет минути пеша и тъй като след нападението Канарак бе избягал с метрото, можеше спокойно да се приеме предположението на Жан Пакар, че той няма кола или не ходи с нея на работа. Щом последната фурна се вадеше в 16:00, а Канарак бе пристигнал в кафенето преди 18:00, изглеждаше логично да напуска работа някъде между 16:30 и 17:30. Макар че октомври едва започваше, дните вече намаляваха. Един поглед към прогнозите във вестника потвърждаваше, че дъждът няма да спре в близките няколко дни. Това означаваше, че ще се смрачава още по-рано. със сигурност около 17:30.

Първата задача на Озбърн бе да наеме кола и да потърси западно от Париж усамотено кътче край Сена, където би могъл незабелязано да хвърли Канарак в реката. След това щеше да измине маршрута до пекарната и обратно, за да бъде сигурен, че знае пътя.

Накрая щеше да се върне при пекарната и да паркира отсреща, не по-късно от 16:30. Там щеше да изчака Канарак и да проследи накъде отива.

При първата им среща Канарак беше сам и Озбърн се надяваше, че човекът няма навика да си тръгва заедно с колегите. Ако случайно в петък вечер се окажеше другояче, резервният план бе да го проследи докато остане сам и после да пристъпи към действие на първото подходящо място. Ако компанията придружеше Канарак чак до метрото, Озбърн просто щеше да избърза до жилището му и да го изчака там. Към последния вариант щеше да прибегне само в краен случай, тъй като имаше риск на прибиране Канарак да срещне познати. И все пак, ако не останеше друг избор, Озбърн бе готов да поеме риска. В момента не би желал нищо друго, освен да разполага с повече от една вечер, но положението не можеше да се промени, тъй че каквото и да се случеше, трябваше да използва единствения си шанс.

— Здравей.

Озбърн стреснато вдигна глава. Унесен в размисли, не бе забелязал идването на Вера. Той бързо скочи, придърпа стол и тя седна срещу него. Докато се връщаше на мястото си, Озбърн хвърли поглед към стенния часовник. Беше 8:25. Озърна се и видя, че кафенето е опустяло.

— Да ти поръчам ли нещо?

Тя се усмихна.

— Да, еспресо.

Той стана, отиде да поръча и изчака пред тезгяха, докато кафето стане готово. Озърна се към Вера, после отклони поглед, опитвайки да се концентрира върху мисълта защо е тук, защо я бе поканил да се срещнат след нощната смяна в болницата.

Сукцинилохолин.

Тази сутрин вече на два пъти бе опитал да закупи препарата от местни аптеки със собствена рецепта, но и в двата случая получи отговора, че със сукцинилхолин разполагат само болниците и ще му трябва разрешение от местен лекар. Едно телефонно обаждане до най-близката болнична аптека потвърди факта. Да, разполагат със сукцинилхолин. Съвършено вярно, необходимо е разрешение от парижки лекар.

Отначало му хрумна да се свърже с лекаря на хотела, но сукцинилхолинът не беше от препаратите, които се ползват всеки ден. Можеха да възникнат въпроси и положението ставаше неудобно. Не бе изключено разтревоженият доктор да се обади на полицията. Вероятно имаше и други начини, но те изискваха време, а сега тъкмо времето бе негов противник. Мислите му неохотно се насочиха към Вера.

Веднага набра номера на аптеката в болничния комплекс „Света Ана“, където стажуваше Вера. Да, разполагаха със сукцинилхолин, но както и на другите места, беше необходимо разрешение от местен лекар. Озбърн реши, че ако завърти нещата както трябва, в аптеката може да приемат и устно потвърждение от Вера. Не искаше да забърква нейни познати, защото можеха да възникнат въпроси. Беше подготвил обяснение за нея, но пред всеки друг лекар то би изглеждало объркано и неясно.

След като колебливо обмисли всичко още веднъж, в 6:30 той позвъни в болницата и помоли Вера да се срещнат в близкото кафе. В слушалката настана тишина и изведнъж го обзе страх, че ще получи отказ под някакъв измислен претекст, но след кратко колебание тя се съгласи. Смяната й привършвала в седем, но после имала заседание, което щяло да продължи около час. Можели да се срещнат към осем.

Крачейки обратно с чашата кафе, Озбърн огледа Вера. След трийсет и шест часа без сън плюс още един час заседание, тя бе все тъй жизнерадостна и лъчиста. Продължи да я гледа, докато сядаше срещу нея. Тя забеляза това и му се усмихна с любов. В нея имаше някаква магия, която прогонваше всички негови мисли, всички планове и го пренасяше другаде. Обземаше го неудържимо желание да останат насаме, да се погълнат без край и завинаги. Каквото и да стореха, никога нямаше да има нещо по-важно от това. Лошото бе, че първо трябваше да се погрижи за Анри Канарак.

Той се приведе и положи ръка върху нейната. Вера веднага я дръпна в скута си.

— Недей — прошепна тя, и стрелна поглед наоколо.

— От какво се боиш? Че ще ни видят?

— Да.

Вера извърна глава, после вдигна чашката и отпи от кафето.

— Помниш ли, че дойде при мен? — запита Озбърн. — Да се сбогуваш… Той знае ли?

Вера рязко остави чашката и се надигна.

— Извинявай — бързо изрече Озбърн. — Не биваше да го казвам. Дай да се поразходим някъде.

Тя се поколеба.

— Вера, просто разговаряш с приятел, познат от Женева, който те е поканил на кафе. После излизаш на малка разходка с него. Той заминава за Щатите и всичко свършва. Колегиален разговор между лекари. Простичка история с добър край. Нали?

Озбърн бе склонил глава настрани и вените по шията му изпъкваха. За пръв път Вера го виждаше ядосан. Кой знае защо това й достави удоволствие.

— Добре — съгласи се тя с дяволита, почти хлапашка усмивка.

Навън продължаваше да ръми и Озбърн разтвори чадъра си. Тичешком пресякоха пред някакво червено пежо и закрачиха по рю дьо ла Санте нагоре към болницата.

Не забелязаха, че минават покрай паркиран бял форд. Зад волана беше инспектор Лебрюн; до него седеше Маквей.

— Сигурно не познавате момичето — каза Маквей, гледайки как Озбърн и Вера се отдалечават по тротоара.

— Всъщност питате не дали я познавам, а дали знам коя е, нали така? Френските и английските изрази понякога се различават по смисъл.

Маквей просто се чудеше как може човек да говори с тая вечна цигара в устата. Лично той бе пушил само два месеца -след смъртта на първата си жена. Тогава се опитваше чрез цигарите да измести алкохола. Не беше особено приятно, но свърши работа. После престана да пуши.

— С английския сте по-добре, отколкото аз с френския. Да, питах дали знаете коя е.

Лебрюн се усмихна и посегна към микрофона на радиостанцията.

— Отговорът, драги приятелю, е: засега не.